В ограбването на разбитите кораби участвали дори свещеници. Помили попадна на бележките на Фийби за някакъв пастор, който погледнал през прозореца по време на службата, видял един потъващ кораб и моментално уведомил богомолците за него. „Да вървим“ — извикал той и се втурнал навън, последван от своите събратя грабители.
Друга документирана от Фийби история разказваше за един свещеник, който разбрал, че наблизо потъва кораб, и накарал енориашите си да сведат глави и да се молят мълчаливо, а самият той се измъкнал от църквата, за да търси плячка. Пет часа по-късно, след като скрил ограбените вещи, се върнал и заварил покорните богомолци на местата им със схванати вратове и капнали от умора.
Забавни истории, мислеше си Помили, но какво общо имат те с Тобаяс Найт? Продължи да чете. След един час попадна на името му. Споменаваше се, че осъждал „плячкосващите банди, свалили всичкото брашно и ром от заседналата край брега шхуна «Ред Джакит», лишавайки Короната от ценния товар“.
Тобаяс трябвало да отговаря за разследването. Не се споменаваше дали е успял, или се е провалил в мисията си.
Помили се чудеше каква е връзката с Мехитабел. Капитан Фриман със сигурност не е бил сред плячкаджиите.
После отново срещна името на Тобаяс Найт. През 1707 година избрали човек, който да го замести като член на Градския съвет и на съдебния състав, и възложили на Самюъл Тъкър да довърши кошарата, започната от Найт. Причината: „Тобаяс Найт изчезна яко дим за голямо неудобство на паството.“
Фийби Спрейг беше отбелязала: „Вероятно думите «голямо неудобство» означават, че са му платили предварително да построи кошарата. Но какво се е случило с него? Няма никакви данни за смъртта му. Дали е заминал, защото се е страхувал, че ще го принудят да воюва? Тогава се водела така наречената «Война на кралица Ана» между французите и англичаните. Или пък изчезването му е свързано с разследването, назначено от Короната?“
Разследването, назначено от Короната, помисли си Помили. Това е още един неочакван обрат. Бивало си го е този Тобаяс Найт. Зарязал Мехитабел. Водил разследването, за да възстанови откраднатото от „Ред Джакит“, което означава, че е разпитвал собствените си съграждани, а после е изчезнал, зарязвайки недовършена кошарата.
Помили стана и вдигна очи към часовника. Наближаваше два и половина. Ейми сама разхождаше бебето от близо два часа. Притеснена, тя се втурна към вратата и се отпусна, след като зърна количката да завива по черния път, откъдето започваше имението.
Дали някога ще спра да се тревожа толкова много за Хана? Престани да мислиш така, заповяда си тя. Дори не си погледнала към океана, откакто стана от леглото. Иди да му се полюбуваш. Той винаги ти действа добре.
Стигна до голямата гостна и отвори предните прозорци, вдишвайки с наслада соления въздух, който нахлу в стаята. Острият вятър люлееше водата, осеяна с разпенените гребени на вълните. Сигурно на брега беше прохладно и на Помили й се прииска да се разходи и да нагази до глезените във водата. Дали Мехитабел се е чувствала удобно в тази къща? Представяше си как ще напише книгата.
Завърнали се от пътешествието си до Китай и заварили къщата готова. Разгледали я стая по стая, коментирайки с радост колоните, гредите и дъсчената облицовка, изящните камини, изградени от тухлите, които Андрю бил поръчал от Уест Барнстабъл, резбованата каса и кръстосаните летви на входната врата.
Наслаждавали се на ветрилообразния прозорец над вратата, който си били харесали в Лондон. През стъклата му се процеждала светлина, образуваща красиви форми върху пода и стените на вестибюла. Слезли по стръмния склон, за да наблюдават къщата откъм брега.
„Тобаяс Найт е добър майстор“ — казал Андрю, докато стояли на брега с вдигнати нагоре очи. Вълните намокрили полата на Мехитабел. Тя я повдигнала и пристъпвайки към сухия пясък, рекла: „С удоволствие бих нагазила до глезени във водата.“
Андрю се засмял: „Водата е студена, а ти носиш дете в утробата си. Мисля, че не е за препоръчване.“
— Мисис Никълс, добре ли сте?
Помили се извърна рязко. Ейми стоеше на вратата и държеше Хана на ръце.
— Естествено, че съм добре. Ейми, моля те да ми простиш. Когато пиша или рисувам, аз съм в друг свят.
Ейми се усмихна.
— По същия начин говореше за себе си професор Спрейг, когато идваше на гости при мама.
— Не знаех, че майка ти и професор Спрейг са били приятелки.
— Мама и татко бяха членове на клуба по фотография. И двамата бяха добри любители фотографи. Татко все още е, разбира се. Запознаха се с професор Спрейг в клуба и двете с мама много се сближиха. — Гласът на Ейми се промени. — Там татко срещна Елейн. Тя също е член на клуба.
Гърлото на Помили пресъхна. Хана удряше с ръчички лицето на Ейми. Представи си Ейми по-различна. По-слаба. По-ниска. С по-тъмна коса, с по-дребно, продълговато лице. Усмивката й — по-нежна и тъжна, докато целува бебето по главичката и го люлее на ръце. Така щеше да нарисува Мехитабел през седмиците от раждането на бебето до деня, в който й е било отнето.
Изведнъж Ейми потрепери.
— Навън е страшно студено, нали? Може ли да си направя чай?