— Не ми се карай, скъпа — изхили се Адам. — Надявам се, че Филис няма съвсем да изтощи майка ти.
Майката на Помили пътуваше из Ирландия със сина си и снаха си.
— Филис е решила да изследва родословното дърво на двете фамилии. Ако обаче установи, че сред прадедите й е имало конекрадци, ние никога няма да научим този факт.
Откъм задната седалка се чу лек шум. Помили погледна през рамо.
— Изглежда, нейно величество е решила вече да ни напомни за присъствието си. Обзалагам се, че ще успее да ни покаже колко е гладна. — Наведе се и пъхна биберона в устата на Хана. — Моли се да издържи, докато стигнем до къщата. — Прибра термоса в чантата и взе вестника. — Адам, виж, има снимка на съпрузите, за които ми разказа — че младата жена се е удавила, докато плували под водата. Днес е погребението. Горкичкият! Каква трагедия!
Каква трагедия! Колко пъти беше чувала тези думи. Те събудиха ужасни спомени, които завладяха изцяло съзнанието й. Пътуваше по непознатия черен път, а Боби беше в кошчето на задната седалка. Великолепен слънчев ден. Чувстваше се прекрасно. Пееше колкото й глас държи, а Боби й пригласяше. Неохраняваният железопътен прелез. Почувства вибрациите и погледна през прозореца. Обезумялото лице на машиниста. Ревът и изскърцването на спирачките на връхлитащия върху тях влак. Писъците на Боби: „Мами, мами!“ Натисна рязко педала за газта. Трясъкът, който се чу, когато локомотивът удари задната врата, където беше Боби. Влакът влачеше колата. Хлипането на Боби: „Мами, мами!“ После очите му се затвориха. Помили разбра, че е мъртъв. Люлееше го на ръце. Виковете й: „Боби! Искам Боби! Бобиии!“
Отново почувства, че цялата плувна в пот. Започна да трепери. Натисна с ръце коленете си, за да се опита да спре краката си, които конвулсивно подскачаха. Адам я погледна и възкликна:
— Господи! — Спря при отбивката на пътя и я прегърна. — Няма нищо, мила! Успокой се.
Хана се разплака в кошчето.
Плачът на Боби: „Мами, мами!“
Плачът на Хана…
— Накарай я да млъкне! — изпищя Помили. — Накарай я да млъкне!
7
Елейн си погледна часовника. Беше вече дванайсет без петнайсет. Очакваше Адам и Помили да пристигнат всеки момент и искаше да огледа къщата, за да се увери, че всичко е наред. Предлагаше на клиентите си пълно почистване при нанасянето в наетото жилище и след напускането му. Натисна още по-силно педала на газта. Закъсня, защото ходи на погребението на Вивиан Карпентър Коуви.
Изведнъж реши да се отбие в супермаркета.
Ще купя малко от пушената сьомга, която Адам обича, помисли си Елейн. Щеше да върви добре с изстуденото шампанско, с което винаги посрещаше специалните си клиенти. После щеше да напише бележка, в която да им каже „добре дошли“ и да напусне къщата, преди да са пристигнали.
Мрачното утро се беше превърнало във великолепен ден — слънчев, топъл и кристално ясен. Елейн се протегна, отвори капандурата и си спомни какво беше казала на репортера от телевизията. Когато погребалното шествие се готвеше да напусне църквата, тя го забеляза, че спира случайни хора и ги моли за коментар. Нарочно се приближи до него.
— Мога ли да ви попитам нещо?
— Казвам се Елейн Аткинс. — Тя гледаше право в камерата. — Преди три години Вивиан Карпентър купи къщата си в Чатам от мен. В деня преди смъртта й показах на нея и на съпруга й някои по-големи жилища. Бяха много щастливи и възнамеряваха да имат деца. Случилото се е трагедия, а не загадка. Според мен всички, които разпространяват зловредни слухове по адрес на мистър Коуви, би трябвало да се осведомят колко много хора, излезли в океана през този ден, не са чули предупреждението на бреговата охрана и едва не са се удавили, когато се разрази бурята.
Споменът я накара да се усмихне доволно. Беше сигурна, че Скот Коуви я гледа през стъклото на колата си, докато даваше интервюто.
Мина покрай фара на Морис Айланд, а после покрай резервата „Монъмой“, сви по Ауоркс Трейл и продължи по частния път, който водеше към къщата „Помни“. Когато завоят остана зад гърба й и сградата се показа, Елейн се помъчи да си представи как ще реагира Помили, когато я види.
По-голяма и по-изящна от повечето постройки от началото на осемнайсети век, тя се издигаше като символ на любовта, която капитан Андрю Фриман е изпитвал отначало към младата си съпруга. С невероятно красивата си конструкция, кацнала на скалата, тя се извисяваше величествено на фона на небето и океана. Грамофончето и зелениката се състезаваха с шипковите храсти, заливайки в цвят имението. Старите акации и дъбове бяха като оазис, в чиято сянка да се скриеш от ярката слънчева светлина.