— Ейми изведе бебето с количката, мисис Никълс — обясни й Кари. — Златно бебе имате, така да знаете.
— Невинаги е толкова прекрасно — усмихна се Помили и се огледа. — Всичко свети. Благодаря ти, Кари.
— Просто обичам да си върша работата както трябва. Искате ли да дойда следващата седмица?
— Разбира се. — Помили си отвори чантата, извади портмонето и молейки се наум, започна да насочва разговора в желаната от нея посока. — Кари, от какво се уплаши миналия път, когато беше тук? Бъди спокойна, че това, което си приказваме, ще си остане между нас.
Кари явно се притесни.
— Мисис Никълс, сигурно съм си въобразила. Както казва мис Аткинс, доста съм тромава. Навярно съм стъпила на разхлабена дъска и съм разклатила люлката.
— Може би. Но също ти се е сторило, че чуваш стъпки на горния етаж. Или поне така разбрах от думите на Ейми.
Кари се приведе напред и сниши глас:
— Мисис Никълс, обещавате ли, че мис Аткинс няма да научи нито дума за разговора между нас?
— Обещавам.
— Мисис Никълс, тогава наистина чух нещо, а днес влязох с тежки стъпки в детската стая, но люлката не помръдна.
— Значи сега не забеляза нищо необичайно?
— Не. Но съм малко разтревожена за Ейми.
— Защо? Какво се случи?
— О, нищо. Преди Хана да се събуди, Ейми четеше в малката гостна. Вратата на стаята беше затворена. Стори ми се, че я чух да плаче. Не исках да проявявам любопитство и не влязох при нея. Знам, че е притеснена от предстоящата женитба на баща й и мис Аткинс. По-късно я попитах дали нещо не я безпокои, но тя отрече. Нали познавате децата на тази възраст — понякога си изливат душата, а друг път ти заявяват, че не е твоя работа.
— Да, права си. — Помили й подаде сгънатите банкноти: — Много ти благодаря.
— И аз ви благодаря. Вие сте добра жена. Ще ви кажа, че и аз имам тригодишно дете и мога да ви разбера колко ужасно сте се чувствали, когато сте загубили прелестното си момченце. Миналата година, когато гледах касетата, очите ми се напълниха със сълзи.
— Гледала си касета с Боби?
— Мистър Никълс я донесе, когато нае онази малка къща. Разправях на Ейми, че лицето му беше ужасно тъжно, докато я гледаше. Бяха двамата с Боби в плувния басейн, после мистър Никълс го извади от него и го сложи на терасата, а вие повикахте момченцето и го се затича към вас.
Помили преглътна бучката в гърлото си.
— Направихме записа две седмици преди катастрофата — отвърна тя, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Не можах да намеря сили да изгледам касетата. Беше толкова щастлив ден.
Сега искам да я видя, помисли си Помили. Готова съм да я изгледам.
Кари прибра парите в портмонето си.
— Тогава мис Аткинс беше при мистър Никълс и той й разказваше за Боби. Спомена, че се чувства виновен, защото в деня на катастрофата не бил с вас, а играел голф.
73
Добра работа свърших, мислеше си Адам, докато се движеше по тесния път, който водеше към къщата „Помни“. За жалост имам още един ангажимент. Наближаваше три часа, а в пет му предстоеше да се срещне с Фред Хендин.
Но поне щеше да си бъде у дома за малко, а времето беше идеално за къпане. Дано Помили имаше желание да отиде с него на плаж.
Колата на Ейми беше на алеята. Обзе го смесено чувство на облекчение и раздразнение. Момичето беше добро и съвестно, но би било чудесно, ако можеха да бъдат сами с Помили и Хана, без някой постоянно да им се мотае в краката.
Чудеше се, след като той реагира по този начин, какво ли й е на Помили. Със свито сърце осъзна, че двамата бързо се връщат към отношенията си, преди Помили да забременее с Хана — отдалечени един от друг, непрекъснато готови да избухнат.
В къщата нямаше никой. Ако Помили се е върнала, дали не бяха отишли на плаж? Приближи се до ръба на скалата и погледна надолу.
Помили седеше с кръстосани крака върху одеялото, облегнала на гърдите си Хана. Идеална картина, помисли си Адам. Косата на Помили се развяваше на гърба й. Стройното й тяло беше загоряло и красиво. Двете с Ейми изглеждаха потънали в разговор.
Ейми лежеше на пясъка с лице към Помили, подпряна на лакът и обхванала с длан брадичката си. Сигурно не й е лесно, каза си Адам. Винаги е малко страшно, когато човек отива да учи в колеж, а според Елейн момичето все още не може да се примири с факта, че баща й ще се жени втори път.
— Елейн заяви също: „Тя не разбира какъв късмет има, че Джон е в състояние да си позволи да я изпрати в Чапъл Хил.“
Елейн не беше завършила колеж. Преди двайсет и една години в края на лятото, когато всички от групата се подготвяха да постъпят в елитни училища, майка й току-що отново си беше загубила работата и на Елейн й се наложи да постъпи като машинописка в една агенция за недвижими имоти. Очевидно се е справяла много добре, разсъждаваше Адам, защото сега тя притежаваше агенцията.