Боби се затича към нея с протегнати ръчички и с весела усмивка. „Мами, мами!“
Тя го вдигна на ръце, обърна го с лице към камерата и го попита: „Как се казваш?“
„Лобълт Адам Нико“ — гордо отвърна момченцето.
„А как ти викат всички?“
„Боби.“
„А ходиш ли на училище?“
„На забавачка.“
„На забавачка“ — повтори Помили, засмя се и записът свърши.
Боби! Боби!
Тя плачеше. Адам се беше надвесил над нея.
— Спокойно, скъпа.
Помили отвори очи.
— Този път беше просто сън.
Докато Адам я прегръщаше и успокояваше, Хана се обади от другата стая. Помили се изправи в леглото.
— Аз ще отида при нея — заяви Адам и бързо стана от леглото.
Донесе Хана в спалнята.
— Ето го момичето, мамо.
Помили обхвана с ръце бебето. Хана се сгуши в нея и тя се почувства спокойна и изцелена.
— Заспивай, скъпа — тихо промълви Адам. — Ей сега ще приспя бебка.
Помили се унесе, спомняйки си щастливия, жизнерадостен глас на Боби: „Мами, мами!“ Следващото лято и Хана щеше да може да й вика така.
След малко усети, че Адам взе Хана от ръцете й. Няколко минути по-късно той я притегли към себе си и прошепна:
— Скъпа, не бива да правиш само едно: да отричаш, че имаш халюцинации.
76
13 август
В събота към обяд Нат Куган покорно придружи жена си до центъра на града. Годишнината от сватбата им наближаваше и Деби беше видяла някаква картина в една от галериите. Смяташе, че ще стои чудесно над камината.
— Представлява панорамна гледка на океана и на брега — обясняваше му тя. — Според мен, ако човек всеки ден я гледа, ще има чувството, че живее във водата.
— Щом ти харесва, купи я, миличка.
— Не, искам и ти да я погледнеш.
Нат не разбираше много от изкуство, но когато видя акварела, реши, че картината е доста аматьорска и не струва двеста долара, както пишеше на етикета.
— Разбирам, че не ти харесва — отбеляза Деби.
— Хубава е.
Собственикът на галерията се намеси:
— Художникът е само на двайсет и една години, но е талантлив. Някой ден картината може би ще струва много пари.
Не съм очарован, каза си Нат.
— Ще си помислим още малко — заяви Деби. След като излязоха навън, тя въздъхна: — Днес не ми изглежда толкова красива. Е, нищо.
Галерията беше близо до главната улица.
— Ще обядваме ли? — попита Нат.
— Може би искаш да излезем с лодката?
— Не, предпочитам да отидем в „Уейсайд“. Тина днес е на работа и ми се иска да ме види в ресторанта. По-лесно ще разобличим Коуви, ако я накараме да се обърка, докато дава показания.
Минаха покрай агенцията за недвижими имоти „Аткинс“. Деби спря и се загледа във витрината.
— Винаги проверявам, за да видя дали няма нови снимки на къщи по крайбрежието — каза тя. — В края на краищата не е изключено някой ден да спечелим от лотарията. Страшно съжалявах, когато свалиха снимката на къщата „Помни“. Много ми харесваше. Мисля, че от нея дойде вдъхновението ми да проявя интерес към акварелите…
— Виж, като че ли Мардж се кани да я върне обратно на мястото й — прекъсна я Нат.
В кабинета на Елейн Мардж отвори задната страна на витрината и докато я наблюдаваха, сложи на празното място снимка в красива рамка. Забеляза ги, помаха им и излезе да си поговорят.
— Здравейте, детектив Куган. Мога ли да ви бъда полезна с нещо? Имаме няколко изключително привлекателни къщи.
— Засега не възнамеряваме да купуваме — отвърна Нат. — Съпругата ми се е влюбила в тази снимка. — Той посочи къщата „Помни“. — За съжаление е доста над възможностите ни.
— Тя просто привлича клиентите — отбеляза Мардж. — Всъщност е копие на снимката, която преди стоеше тук. Елейн го направи заради Адам Никълс и аз го слагам тук, докато той дойде да си го прибере. Елейн даде оригинала на Скот Коуви.
— На Скот Коуви?! — възкликна Нат. — За какво му е?
— Според нея той проявявал интерес към къщата „Помни“.
— Мислех си, че час по-скоро иска да се махне от Кейп Код — заяви Нат. — Ако, разбира се, му позволят да го направи.
Изведнъж Мардж се почувства неловко, усещайки, че навярно е навлязла в забранена територия. Знаеше, че Нат Куган води разследване на Скот Коуви. От друга страна, това му беше работата, а двамата с жена му й допадаха и не беше изключено в бъдеще да им станат клиенти. Мисис Куган продължаваше да се любува на снимката. Мардж си спомни, че Елейн би могла да направи още едно копие от негатива.
— Бихте ли желали да притежавате тази снимка? — попита тя.
— Разбира се — отвърна Деби. — Знам дори къде й е мястото у дома.