Павираната алея за коли водеше от страничната порта на оградата към паркинга зад къщата. Елейн се намръщи, като забеляза фургона на Кари Бел. Кари беше отлична чистачка, но непрекъснато закъсняваше. Имаше слабо, бледо лице с груби черти. Винаги говореше бързо и малко по-високо от нормалното, а гласът й беше дрезгав.
— О, мис Аткинс, забавих се, защото трябваше да оставя Томи при мама. Всичко е в отлично състояние, но трябва да ви кажа, че с удоволствие си тръгвам оттук.
— Какво има?
— Изкарах си акъла! — Гласът на Кари потрепери. — Бях в столовата, когато чух стъпки на горния етаж. Помислих, че сте вие, и извиках. Не последва отговор и аз се качих, за да погледна. Мис Аткинс, нали се сещате за онази старинна люлка, която е в спалнята с единичното легло и детското креватче?
— Да, разбира се.
Лицето на Кари още повече пребледня. Жената стисна ръката на Елейн.
— Мис Аткинс, прозорците бяха затворени. Нямаше никакъв вятър. Но покривката на леглото беше леко смачкана, сякаш на него имаше човек. А люлката се движеше. Някой, който не можех да видя, седеше на леглото и я люлееше!
— Стига, Кари. Просто си слушала онези глупави истории за къщата, докато е била изоставена — отвърна Елейн. — Подът е стар. Ако люлката се е движела, значи си стъпила на разхлабена дъска. Ти си доста тромава.
Чу се шум от приближаваща се по алеята кола. Адам беше пристигнал с жена си и дъщеря си.
— Всичко звучи абсурдно. Да не си посмяла да споменеш нещо за това пред семейство Никълс — заяви Елейн, обърна се и видя, че Адам и Помили слизат от комбито. Знаеше, че е безсмислено да я предупреждава. Кари Бел щеше да разкаже историята на всички.
8
Натаниъл Кутан работеше в полицията в Чатам от осемнайсет години. Роден в Бруклин, Нат беше завършил колежа „Джон Джей“ в Манхатън. Готвеше дисертация по наказателно право, когато се запозна с бъдещата си съпруга, която живееше в Хаянис. Деб не проявяваше интерес към Ню Йорк и когато защити, Натаниъл с желание кандидатства за назначение в полицията на Кейп Код. Сега вече четирийсетгодишен детектив, баща на две момчета, той беше една рядка птица — сговорчив, весел мъж, доволен от семейството и службата си. Единствената му грижа бяха десетината килограма, които вкусните ястия на жена му бяха добавили към и без това пълната му фигура.
Днес обаче се появи още една грижа. Всъщност мисълта го тревожеше от известно време. Шефът му Франк Шей беше твърдо убеден, че смъртта на Вивиан Карпентър Коуви е нещастен случай.
— През този ден още двама души едва не се удавиха — твърдеше Франк. — Моторницата е била на Вивиан Карпентър. Момичето познаваше океана по-добре от съпруга си. Тя е трябвало да се сети да пусне радиото, а не той.
Но Нат подобно на куче, глозгащо кокал, нямаше желание да се откаже, докато не се оправдаеха или отхвърлеха подозренията му.
Сутринта Нат отиде рано в кабинета си и разгледа направените след аутопсията снимки, които бяха получили от Бостън. Макар отдавна да беше свикнал да не се вълнува от снимките на покойниците, видът на стройното тяло, или на това, което беше останало от него — подуто от водата и обезобразено от рибите, — го прободе така, сякаш зъболекарска бормашина докосна открит нерв. Жертва на нещастен случай или на убийство? Кое от двете беше вярно?
В девет часа влезе в кабинета на Франк и го помоли да му възложи разследването.
— Искам да се заема с него. За мен е важно.
— Изпитваш съмнения?
— Да.
— Мисля, че грешиш, но няма да загубим нищо, ако опитаме. Действай!
В десет Нат отиде на погребалната церемония. Никакви похвални слова в памет на нещастното момиче, помисли си той. Какво се криеше зад каменните лица на родителите и на сестрите на Вивиан Карпентър? Тъга, която благородничеството ги задължаваше да не показват пред любопитните погледи? Вина? Във вестниците се бяха появили достатъчно истории за безрадостното минало на Вивиан Карпентър. То нямаше нищо общо с живота на по-големите й сестри. Едната беше хирург, а другата — дипломат, имаха добри семейства, а Вивиан беше изключена от пансиона, защото пушеше марихуана, и после напусна колежа. Макар и да не се нуждаеше от пари, когато се премести на Кейп Код, тя няколко пъти започваше работа, а после я зарязваше.
Скот Коуви седеше сам на първия ред в църквата и плака по време на цялата служба. Изглежда така, както аз самият бих се чувствал, ако нещо се случи с Деб, помисли си Нат Куган. Почти убеден, че е насочил усилията си в погрешна посока, той излезе от църквата след края на церемонията и се помота пред сградата, за да послуша какво говорят хората.