— Да, тя твърди, че ми я е върнала. Сигурна ли си, че точно нея си гледала?
— На записа бяхте вие. Извадихте Боби от басейна и го подканихте да изтича при майка си. Той извика: „Мами, мами!“ После мисис Никълс го попита как му е името и дали ходи на училище.
— На забавачка — уточни Адам.
Ейми забеляза сълзите в очите му.
— Толкова се радвам, че имате Хана — тихо каза Ейми. — Но вие търсите същата касета, нали?
— Да, Ейми. Елейн не обича да си признава, когато е сгрешила. Ще трябва да я вземеш следващия път, когато отидеш в къщата й. Би могло да се възприеме като дребна кражба, но касетата е наша, а аз няма да съм в състояние да твърдя, че е у нея, понеже ще ти създам неприятности.
— И аз предпочитам да стане така. Благодаря ви, мистър Никълс.
88
16 август
Във вторник сутринта в шест часа Скот Коуви натовари последната си чанта в беемвето и още веднъж огледа къщата. Елейн щеше да изпрати някоя жена да я изчисти, следователно това не беше негова грижа. Отново отвори чекмеджетата в спалнята и шкафовете, за да се увери, че няма някаква вещ, на която държи.
Чакай малко, помисли си той. Забравих десетината бутилки с хубаво вино, които все още са в мазето. Няма смисъл да ги оставям на жената, която ще дойде да изчисти къщата.
Едно нещо обаче продължаваше да го тормози — снимките на Вив. Искаше да остави зад гърба си всичко, което му се случи през лятото, но навярно би изглеждало коравосърдечно да ги зареже тук. Занесе и тях в колата.
Изхвърли боклука. Чудеше се дали да не свали от рамката снимката на къщата „Помни“ и да я накъса на парчета. Сви рамене и си каза, че не е нужно, защото след час щяха да вдигнат боклука.
Вчера на следствието помоли Ленард Уелс, адвоката на Вивиан, да уреди въпроса с наследството и да легализира завещанието й. След като съдията обяви, че Скот е невинен, семейството й нямаше право да бави прехвърлянето на авоарите. Уелс го предупреди, че ще трябва да продаде значителна част от ценните книжа, за да изплати данъците. Правителството наистина вземаше доста от парите на хората.
Независимо каква сума е наследил, човек все има подобно усещане, помисли си Скот.
Изкара колата от гаража и потегли покрай къщата. Спря за секунда, а после натисна педала на газта.
— Сбогом, Виви — изрече на глас Скот.
89
Във вторник прекараха цялата сутрин на плажа. Сложиха кошарата на Хана под чадъра. Адам лежеше на слънце и четеше вестници. Помили носеше списания и свитък листа от архива на Фийби.
Документите бяха завързани с ластиче и не бяха подредени по някакъв определен принцип. Помили остана с впечатлението, че след първите симптоми на болестта на Алцхаймер проучванията на Фийби бяха станали много по-непоследователни. Изглежда, просто беше събирала и трупала материали в папките. Имаше дори и готварски рецепти, изрязани преди няколко години от „Кейп Код Таймс“ и закачени с кламери към разказите за първите заселници.
— Трудна работа — промърмори Помили.
— Кое? — попита Адам, като, вдигна очи от вестника.
— Последните бележки на Фийби. Според мен са отпреди четири години. Очевидно вече е имала сериозни проблеми с паметта. За съжаление навярно е осъзнавала, че умствените й способности намаляват. Много от нещата, които е отбелязала, са доста неясни.
— Дай да видя — рече Адам и се зае да преглежда документите. — Ето нещо интересно.
— Какво?
— Справка за къщата. Лейн ми каза, че са я нарекли „Помни“, понеже по време на буря прилича на мях. Когато вятърът свири, сякаш някой вика: „Пооомниии“.
— Същото ми обясни и Джан Пейли.
— Но според това тук и двете грешат. Представлява копие на документ от 1712 година. „Имението, известно като «Никвенум», състоящо се от къща и ферма и граничещо на изток с брега на океана, на юг със земята на моряка Уилям Сиърс, на югозапад със земята на Джонатан Кроуел и на север със земята на Еймос Никърсън, според завещанието на капитан Андрю Фриман принадлежи на съпругата му, а след нейната смърт — на потомците му. Тъй като съпругата му Мехитабел почина преди него, единствена наследница е дъщеря им Помни, записана в регистрите ни, че е родена в лето Господне хиляда седемстотин и пето. Тъй като местонахождението на детето не е известно, къщата, наречена «Помни», се обявява за продан, за да се изплатят данъците.“
Помили потрепери.
— Какво има, скъпа?
— Четох нещо за една от ранните заселнички в края на седемнайсети век. Жената знаела, че след раждането на детето си ще умре, и пожелала да нарече дъщеря си „Помни“, та да я помни винаги. Чудя се дали тази история е била известна на Мехитабел. Тя навярно е подозирала, че ще загуби детето си.