Прибра раздраната снимка в багажника на колата си и подкара към главната улица. Елейн Аткинс тъкмо отваряше агенцията. Поздрави го любезно и заяви:
— Приготвих ви снимката. Мога да я сложа в рамка, ако желаете.
— О, не, не си правете труда — отвърна бързо Нат. — Ще я взема веднага. Деб с удоволствие ще избере сама рамката. — Той посегна към снимката и я разгледа внимателно. — Страхотна е! Невероятно майсторска фотография!
— Прав сте. Снимките от въздуха вършат добра работа при продажбите, но тази наистина е прекрасна.
— Понякога в участъка се нуждаем от подобни снимки. Ползвате ли услугите на някой местен фотограф?
— Да, работя с Уолтър Ор от Орлиънс.
Нат продължаваше да изучава копието. Беше същото като това, което Мардж сложи преди три дни на витрината.
— Може би греша, но ми се струва, че на първата снимка имаше лодка — заяви Нат.
— Негативът се повреди — бързо отвърна Елейн. — Наложи се да я изрежа.
Нат забеляза, че Елейн почервеня. Чудеше се защо е толкова нервна.
— Колко ви дължа?
— Нищо, аз сама си вадя снимките.
— Много мило от ваша страна, мис Аткинс.
91
Вторникът не беше лек ден за Фред Хендин. Страдаше от мисълта, че ще трябва да се откаже завинаги от Тина. Фред наближаваше четирийсетте и досега беше ходил с няколко момичета. Навремето поне половината от тях навярно биха се оженили за него.
Фред знаеше, че според някои общоприети норми е добра партия. Работеше усърдно и изкарваше хубави пари. Докато бяха живи родителите му, беше предан син. Щеше да бъде и предан съпруг и баща. Мнозина биха се учудили на банковата му сметка, макар и да имаше чувството, че Тина се досеща за размера й.
Ако в този момент се обадеше на Джийн, Лилиан или Марша, със сигурност още днес щеше да си уговори вечеря с някоя от тях.
Бедата беше в това, че се беше влюбил истински в Тина. Знаеше, че е капризна и непостоянна, но когато я водеше под ръка, се чувстваше като крал. А и с Тина понякога беше много забавно.
Трябваше да я изхвърли от съзнанието си. През целия ден беше разсеян, понеже непрекъснато мислеше за нея и за предстоящата раздяла. Дори шефът на няколко пъти му подвикна:
— Хей, Фред, престани да мечтаеш. Имаме работа, която сме длъжни да довършим.
Погледна отново към къщата на отсрещната страна на улицата. Сега тя сякаш не го привличаше чак толкова. Сигурно щеше да я купи, но нямаше да бъде същото. Винаги си беше представял, че ще живее в нея с Тина.
Но мъжът има достойнство и гордост. Беше наложително да приключи историята с това момиче. Днешните вестници бяха пълни с подробности от следствието. В тях бяха поместени всички факти — състоянието на дясната ръка на Вивиан, загубеният смарагдов пръстен, посещенията на Тина при Коуви във Флорида. Фред трепна, когато видя и своето име — споменаваше се, че той е приятелят й, с когото се е разделила и отново се е събрала, а сега й е годеник. Това, което прочете, го накара да се почувства като глупак.
Да, трябваше да сложи край на връзката си с нея. Утре, докато я караше на летището, щеше да й го каже. Но едно нещо го тревожеше. Не беше сигурен дали Тина ще върне бижутата на майка му.
В шест часа, когато стигна в апартамента на Тина и разбра, че както обикновено тя още не е готова, Фред пусна телевизора и отвори кутията с бижутата.
Перлите, часовникът и брошката на майка му бяха там, а също и годежният пръстен, който току-що й бе подарил. Този пръстен си изигра ролята и Тина навярно едва бе издържала да се прибере и да го свали, помисли си той. Прибра бижутата в джоба си.
Изведнъж отвори широко очи. Зърна пръстен, заровен под евтините верижки и гривни. Беше с голям зелен камък, вграден в платинена подложка, с по един диамант от двете страни.
Взе пръстена и го разгледа внимателно. Дори и най-големият глупак би разпознал смарагда. Фред осъзна, че държи семейния пръстен, свален насила от пръста на Вивиан Карпентър.
Когато се прибра у дома след посещението на другата къща, построена от Тобаяс Найт, Помили завари Ейми седнала отвън на стълбите.
— Сигурно си сметнала, че съм забравила за теб — започна да се извинява Помили.
— Не, знаех, че не сте — отвърна Ейми и откопча колана на столчето, в което седеше Хана.