Изчака да дойде време за обяд, когато Ейми прибра Хана, за да я нахрани и да я приспи. После взе касетата и я отнесе в библиотеката. Когато я пъхна във видеото и натисна бутона, в гърлото й вече беше заседнала бучка.
През почивните дни бяха отишли на гости при един от партньорите на Адам в Ист Хамптън. Лу Милър имаше видеокамера и я взе със себе си, след като се наобядваха. Адам и Боби бяха в басейна. Тя седеше на масата под чадъра и си говореше с Шери, съпругата на Лу.
Лу снимаше как Адам учи Боби да плува. Боби толкова много приличаше на Адам, помисли си Помили. Двамата се забавляваха чудесно. След известно време Адам вдигна Боби, извади го от басейна и го сложи на терасата. Спомни си, че Лу изключи камерата и каза: „За днес край на изпълненията във водата. Хайде да направим няколко снимки на Боби с Помили. Адам, извади го от басейна и го сложи на терасата. Помили, извикай Боби.“
После Помили чу собствения си глас: „Боби, ела тук. Искам да дойдеш при мен.“
Искам те, Боби.
Помили избърса навлажнените си очи, гледайки двугодишното си момченце, което тичаше към нея с протегнати ръчички и викаше: „Мами, мами!“
Дъхът й спря. Това беше същият весел глас, който чу миналата седмица, когато си помисли, че Боби я вика. Прозвуча й толкова ясно, толкова звънливо. А сега я порази начинът, по който беше започнал да казва: „Мами!“ Тогава двамата с Адам се шегуваха. Адам заяви: „Звучи ми повече като «мам-ми», сякаш набляга на «ми»“.
Точно така й извика детето през нощта, когато претърси цялата къща, за да го намери. Дали просто се беше събудила от съвсем живия сън? Доктор Кауфман й обясни, че щастливите спомени постепенно започват да изместват мъчителните. Но що се отнася до свирката на влака, тя определено беше халюцинация.
Лентата се въртеше. Боби се хвърли в прегръдките й, а тя го обърна с лице към камерата и го попита: „Как се казваш?“
Помили се разхлипа, когато той отвърна гордо: „Лобълт Адам Нико.“
Сълзите я задавиха и след като записът свърши, тя седя известно време, заровила лице в ръцете си. А после една окуражаваща мисъл смекчи болката: след две години Хана щеше да отговаря на същия въпрос. Как ли щеше да произнася Помили Хана Никълс?
Чу, че Ейми слиза по стълбите, и я повика. Момичето влезе в библиотеката с угрижено лице.
— Добре ли сте, мисис Никълс?
Помили осъзна, че очите й още са пълни със сълзи, и отвърна:
— Да, но бих искала двете заедно да изгледаме записа.
Докато Помили пренавиваше лентата, за да я пусне отново, Ейми стоеше права до нея. След като свърши, Помили я попита:
— Направи ли ти впечатление как ме викаше Боби?
Ейми се усмихна.
— Имате предвид „мам-ми“? Звучеше така, сякаш искаше да каже: „Хей, мами, ела ми!“
— И на мен ми се стори така. Просто ми се щеше да се уверя, че не си въобразявам.
— Мисис Никълс, дали човек е в състояние някога да преживее напълно загубата на някого, когото обича?
Помили знаеше, че момичето мисли за собствената си майка.
— Не — отвърна тя, — но свикваме да се чувстваме благодарни, че въобще сме имали това същество, макар и недостатъчно дълго. Ето, мама ни казваше на мен и брат ми, че предпочита дванайсетте години, преживени с баща ми, пред седемдесет, прекарани с който и да било друг мъж. — Тя прегърна Ейми през рамо. — Майка ти винаги ще ти липсва, както на мен ще ми липсва Боби, но и двете не трябва да забравяме тези думи. Поне аз ще се опитам да не ги забравя.
Докато Ейми й отправяше признателна усмивка, на Помили й мина през ума, че и двата пъти, когато се събуди от свирката на влака, Хана също я беше чула.
Викът на детето, влакът. Ами ако не си беше въобразила всичко това?
96
В сряда Греъм и Ан Карпентър започнаха да си стягат багажа. В два часа Греъм видя, че пощенската кола мина покрай тях, и се отправи към портата.
Когато извади пощата, той надникна в кутията и с изненада забеляза на дъното малко пакетче. Беше увито в амбалажна хартия и завързано с найлонова връв. Очевидно не беше от мострите на сапуни, които често намираха там.
Пакетчето беше надписано за Ан, но нямаше печат, нито адрес на подателя. Греъм го занесе в кухнята, където Ан разговаряше с икономката. Когато им каза какво е открил в кутията, забеляза, че лицето на жена му стана угрижено.
— Да го отворя ли? — попита той.
Ан кимна.
Докато прерязваше връвта, тя го гледаше в напрегнато очакване. Чудеше се дали и Ан си мисли същото като него. Определено имаше нещо странно в грижливо надписаното и стегнато опаковано пакетче.
Когато го отвори, очите му се разшириха от изненада. Пъхната в найлоново пликче, отвътре блесна семейната реликва — тъмнозеленият смарагдов пръстен.