Пръстенът? Нямал представа за какво става дума. Предишната вечер не е бил в Остървил. Излизали с Тина, а после се прибрал направо вкъщи и си легнал.
Да, на следствието чул да се говори много за някакъв пръстен, който липсвал. Във вчерашния брой на „Кейп Код Таймс“ имало подробно описание на пръстена. Близо четвърт милион долара според него била доста солидна сума. Този, който го е върнал, сигурно е бил честен човек.
— Трябва да си вървя — заяви Фред на служителите, които го разпитваха. — Ще карам годеницата си на летището в Логан. В девет часа излита за Денвър.
— Струва ми се, че Тина ще пропусне полета, Фред — каза Нат. — След малко ще я доведем тук.
Видя как по врата на Фред се появи издайническа червенина, която плъзна нагоре по лицето му. Вече не успяваше да се владее.
— Тина възнамерява да отиде на гости при брат си и семейството му — гневно отбеляза Фред. — Цялата тази история ужасно я разстрои.
— Тя разстрои много хора — тихо отвърна Нат. — Ако сте в състояние да изпитате съчувствие към някого, би следвало да започнете със семейство Карпентър. Не го хабете за Тина.
Нат отиде в апартамента на Тина заедно с Бил Уолш, един от следователите в областната прокуратура. Отначало тя отказа да ги пусне да влязат, но накрая отвори вратата.
Беше заобиколена с багаж. Във всекидневната липсваха лични вещи. Няма намерение да се връща, помисли си Нат.
— Не мога да си губя времето с вас — сопна им се Тина. — Трябва да хвана самолета. Чакам Фред.
— Фред е в кабинета на прокурора, Тина — заяви Нат. — Налага се да поговорим с него. Много е важно да си поприказваме и с вас. Ако изясним всичко бързо, ще успеете да хванете самолета.
99
Помили изпрати Ейми до вратата.
— Днес ще ходим с татко на вечеря у Елейн — заяви Ейми. — Предстои ни двете да си изясним отношенията.
— Имаш предвид да се опитате да ги поогладите? — попита Помили.
— Снощи тя спомена, че не приема сегашното ми враждебно отношение. — Ейми сви рамене. — Ще й обясня, че след няколко седмици заминавам за колежа и ако престоят ми по време на ваканциите е проблем за нея, няма да си идвам тук. Баба ми все още живее в Пенсилвания и ще се радва да й гостувам. Поне няма да гледам как Елейн превръща татко в мижитурка.
— Понякога, преди да се оправят, нещата още повече се объркват — отбеляза Помили и отвори вратата. В стаята нахлу силен вятър. — Радвам се, че Адам няма да лети днес — добави тя.
След като Ейми си тръгна, Помили нахрани Хана, изкъпа я и в шест часа гледа новините от Бостън с бебето на скута си. В шест и петнайсет в долната част на екрана се изписа бюлетин за времето, в който се съобщаваше, че бурята ще се разрази около седем часа. Отправяше се специално предупреждение към жителите на Кейп Код и на островите покрай него.
— Най-добре да приготвим фенерчето и свещите — каза Помили на Хана.
Небето беше забулено от облаци. Вълните, тъмносиви и бурни, се разбиваха в брега. Първите дъждовни капки зачукаха по стъклата на прозорците. Помили обходи стаите и запали лампите.
Хана захленчи и Помили я сложи в креватчето. Скоростта на вятъра се усилваше и вече се чуваше слабото му свистене около къщата: „Пооомниии.“
Адам се обади по телефона в седем без петнайсет.
— Миличка, вечерята, на която трябваше да присъствам, се отмени в последната минута. Отидох с такси до летището, за да хвана директния самолет. Вече бяхме на пистата, когато съобщиха, че летището в Барнстабъл е затворено. Ще взема самолета до Бостън, а оттам ще наема кола. Ако имам късмет, ще се прибера вкъщи между девет и половина и десет.
Адам щеше да се прибере тази вечер!
— Чудесно! — отвърна Помили. — Ще устоим заедно на бурята.
— И сега, и завинаги.
— Не си имал възможност да хапнеш, нали? — попита тя.
— Не.
— Ще приготвя вечерята. Сигурно ще се наложи да ядем на свещи, но не просто за да бъде по-ефектно.
— Скъпа… — Адам започна нерешително и спря.
— Не се притеснявай да ме попиташ дали съм добре. Да, добре съм.
— Гледа ли касетата с Боби?
— Два пъти. Втория път Ейми беше при мен. Адам, спомняш ли си как Боби беше започнал да казва „мам-ми“?
— Да. Защо?
— Не съм сигурна…
— Скъпа, вече викат пътниците. Трябва да тръгвам. Скоро ще се видим.
Адам затвори телефона и се затича към входа за заминаващи пътници. Беше гледал касетата, която откри в библиотеката в апартамента. „Мам-ми“. Звучеше така, сякаш Боби вика Помили при себе си. О, боже, защо не успях да се прибера в Кейп Код, преди да затворят летището, помисли си Адам.