— Сякаш живеем в нацистка Германия.
— Понякога се налага да молим невинни хора да ни помагат да разследваме престъпления — утешително отвърна Уолш. — Тина, вие непрекъснато поглеждате към багажа си. Нуждаете ли се от нещо?
— Не, чуйте ме, ако Фред не може да ме закара до Логан, ще взема такси, което ще ми струва цяло състояние.
— Според мен в това отвратително време полетът ви ще се забави. — Уолш вдигна слушалката. — С кои линии ще пътувате и кога излита самолетът ви?
Тина го слушаше, докато Уолш потвърди резервацията й. Когато затвори телефона, той се усмихваше доволно.
— Закъснението ще бъде най-малко час, Тина. Имаме достатъчно време.
След няколко минути при тях влезе Нат.
— Тина, ще ви прочета какви са правата ви като заподозряна.
Очевидно изненадана и объркана, Тина слушаше, невярваща на ушите си. После прочете и подписа документа, който Нат й даде, и се отказа от правото си на адвокат.
— Не се нуждая от адвокат. Не съм направила нищо. Ще ви обясня всичко.
— Тина, знаете ли каква е присъдата в този щат за съучастие в убийство?
— Какво ме интересува?
— Интересува ви, защото сте приели ценен пръстен, свален от пръста на жертвата.
— Това е лъжа.
— Пръстенът е бил у вас. Фред го е намерил и го е върнал на семейство Карпентър.
— Какво!
Тя се хвърли към купчината багаж в ъгъла на залата и сграбчи спортната си чанта. С рязко движение отвори ципа и извади някаква книга.
Една от онези имитации на кутии за бижута, помисли си Нат, понеже се оказа, че е куха, когато Тина я отвори. Цветът се отдръпна от лицето й.
— Жалък подлец — измърмори тя.
— Кой, Тина?
— Фред знае къде държа бижутата си — сопна му се тя. — Сигурно е взел… — Тя замълча.
— Какво е взел, Тина?
След дълга пауза жената отговори:
— Перлите, брошката, часовника и годежния пръстен, които ми подари.
— И това ли е всичко? Тина, ако продължавате да ни разигравате, ще ви обвиним в лъжесвидетелстване.
Тя дълго се взира в Нат. После седна и зарови лице в ръцете си.
Стенографката записа показанията на Тина. След трагичната смърт на съпругата си Скот Коуви потърсил утеха при нея и те отново се влюбили. Скот намерил смарагдовия пръстен в кутията за бижута на Вивиан и й го подарил като символ на бъдещия им съвместен живот. Но когато започнали да се разпространяват отвратителните слухове, решили, че е невъзможно Скот да си признае за лъжата. Споразумели се тя да продължи да се среща с Фред, докато историята се забрави.
— Възнамерявате ли да се съберете със Скот?
Тя кимна.
— Ние наистина много се обичаме. А когато имаше нужда от утеха…
— Знам — отвърна Нат. — Скот се обърна към вас. — Той замълча, а после продължи: — Искам да ви попитам само от любопитство: понякога вие ходехте в къщата му късно през нощта и прибирахте колата си в гаража, нали?
— Фред винаги си тръгваше рано. От време на време посещавах Скот.
Тина се разплака. Нат не разбра дали го направи, защото осъзна колко сериозно е положението й, или защото не успя да се измъкне.
— Къде е Скот сега?
— На път за Колорадо. Ще се срещнем в дома на брат ми.
— Очаквате ли да ви се обади, преди да пристигне?
— Не. Решихме, че е по-добре да изчакаме. Според него семейство Карпентър имат достатъчно връзки, за да уредят телефонът в колата му да се подслушва.
Нат и помощниците на областния прокурор обсъдиха сериозно показанията на Тина.
— Естествено, имаме основания да поискаме да се свикат съдебните заседатели. Но ако Тина се придържа към версията, че Коуви й е дал пръстена, след като го е намерил, а тя може би вярва в това, не разполагаме с нищо друго, освен с факта, че е излъгал за него — заяви един от тях. — След смъртта на съпругата му Коуви е станал собственик на пръстена и е негово право да го даде, на когото си ще.
Мобифонът в джоба на Нат иззвъня. Обаждаше се Уолтър Ор.
— Е, какво точно желаете да знаете за лодката? — попита той, а гласът му звучеше тържествуващо.
Този пък се опитва да се прави на интересен, помисли си Нат.
— А вие какво можете да ми кажете?
— Обикновена моторница, дълга шест-седем метра. На палубата има човек, който се припича на слънцето.
— Сам? — попита Нат.
— Да. Като че ли пред него има остатъци от храна.
— А на лодката пише ли някакво име?
Отговорът беше точно този, който Нат се надяваше да чуе.
— „Играчката на Вив“ — отвърна Ор.
101
Преди да кацне, самолетът обикаля над летището в Логан десетина минути. Адам изхвърча навън и хукна по коридора към изхода. На гишето за коли под наем имаше дълга опашка. Изминаха още десет минути, докато получи необходимите документи. Обади се на Помили, че вече тръгва.