— Следващия път! — каза Прасчо на Пух.
— Какво следващия? — каза Пух на Прасчо.
Изведнъж Тигъра се появи, скочи срещу Зайо и пак изчезна.
— Сега! — изкомандва Зайо и скочи в една дупка край пътеката. Пух и Прасчо скочиха след него. Те се свиха във високата папрат и се ослушаха. Гората е много тиха, когато спреш и се ослушаш. Нищо не можеха да видят и да чуят.
— Шт! — каза Зайо.
— Тих съм! — каза Пух.
Чуха се стъпки… после пак тишина.
— Ало! — чу се съвсем неочаквано някъде наблизо гласът на Тигъра и Прасчо щеше да подскочи, ако случайно Пух не беше седнал почти изцяло отгоре му.
— Къде сте? — извика Тигъра.
Зайо побутна Пух. Пух се огледа за Прасчо, за да го побутне, но не можа да го намери. А Прасчо, заврял глава в мократа папрат, дишаше колкото може по-тихо и се чувстваше много храбър и възбуден.
— Чудна работа! — каза Тигъра.
За момент настъпи тишина и после пак го чуха да се отдалечава. Почакаха малко, докато Гората стана толкова тиха, че им се стори дори страшна. Тогава Зайо се изправи и се протегна.
— Ето! — пошепна той гордо. — Всичко стана както го казах.
— Мислех си — каза Пух — и сега мисля…
— Шт! — каза Зайо. — Недей сега! Тичайте! Хайде! — И те хукнаха обратно. Водеше Зайо…
— Сега — каза той, когато се отдалечиха малко — можем да говорим. Какво искаше да кажеш, Пух?
— Нищо особено. Защо вървим в тази посока?
— Защото това е пътят ни за дома.
— О! — каза Пух.
— Мисля, че е малко по-надясно — каза Прасчо разтревожен. — Ти как мислиш, Пух?
Пух си погледна двете лапи. Знаеше, че едната от тях е дясна. Знаеше, че когато определиш коя е дясна, то другата е лява. Но никога не можеше да запомни как да ги познае.
— Ами… — започна той неуверено.
— Хайде! — каза Зайо. — Зная, че това е пътят!
Продължиха. След десетина минути пак се спряха.
— Много глупаво — каза Зайо, — но за момент си помисли… Да! Разбира се! Тръгвайте…
— Ето ни — каза Зайо десет минути по-късно. — А, не, не сме…
— Сега — каза Зайо още десет минути по-късно — мисля, че се оправихме… или може би сме малко по-надясно, отколкото трябва?
— Забавна работа — каза Зайо, като минаха следващите десет минути. — Как всичко изглежда еднакво в мъглата. Забелязваш ли, Пух?
Пух каза, че забелязва.
— Голямо щастие е, че познаваме Гората така добре! Иначе можехме да се загубим — каза Зайо половин час по-късно и безгрижно се засмя, така както се смееш, когато познаваш Гората така добре, че не можеш да се загубиш.
Прасчо боязливо се изравни с Пух.
— Пух — прошепна той.
— Да, Прасчо?
— Нищо! — каза Прасчо и хвана Пух за лапата. — Просто искам да те чувствам до себе си!
Когато на Тигъра му омръзна да чака другите да го настигнат и когато му стана скучно, че няма кому да каже: „Хайде, идвайте!“, той реши да се върне. И забърза към дома си. И първото нещо, което Кенга каза, като го видя, беше:
— Ето го добрия Тигър! Идва си навреме за Лекарството за Усилване! — И му напълни лъжицата. Ру гордо каза:
— Аз си го изпих вече.
Тигъра глътна своето и каза:
— И аз също!
Тогава двамата започнаха приятелски да се боричкат. И Тигъра, без да иска, събори един или два стола, а Ру събори един нарочно. Тогава Кенга каза:
— Я бягайте оттук!
— Къде да бягаме? — попита Ру.
— Можете да отидете да ми наберете малко шишарки — каза Кенга и им даде една кошница.
Те отидоха до Шестте Елички и започнаха да се замерят с шишарки, докато забравиха за какво са дошли, и като оставиха кошницата под дърветата, се върнаха за обяд.
Тъкмо привършваха обяда си, когато Кристофър Робин подаде глава през вратата:
— Къде е Пух? — попита той.
— Тигре, миличък, къде е Пух? — попита Кенга.
Тигъра взе да обяснява какво се беше случило точно когато Ру обясняваше своята Бисквитена Кашлица и Кенга им казваше, че не бива да говорят едновременно. Затова мина доста време, докато Кристофър Робин разбере, че Пух, Прасчо и Зайо са се загубили в мъглата сред Гората.
— Много интересни са Тигрите — пошепна Тигъра на Ру. — Никога не се губят!
— Защо не се губят, Тигре?
— Просто не се губят! — обясни Тигъра. — Така е!
— Значи — каза Кристофър Робин — ще трябва да отидем да ги търсим, няма как. Ела, Тигре!
— Трябва да отида да ги намеря — обясни Тигъра на Ру.
— Не мога ли и аз да ги намеря? — нетърпеливо попита Ру.
— По-добре не днес, миличко! — каза Кенга. — Друг път!
— Добре! Но ако се загубят утре, ще ме пуснеш ли да ги намеря?
— Ще видим! — каза Кенга.
И Ру, който знаеше какво значи това, отиде в ъгъла и започна да се упражнява сам в скокове, отчасти защото искаше да се упражнява и отчасти защото не искаше Кристофър Робин и Тигъра да разберат колко му е неприятно, че отиват без него.