— Никъде — каза Кристофър Робин.
И така те тръгнаха нататък и след като повървяха малко, Кристофър Робин попита:
— Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?
— Ами — каза Пух — какво обичам най-много… — И той се спря да помисли, Защото, при все че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза: „Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: «Какво ще кажете за нещо малко?», и аз да кажа: «Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?», и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят.“
— И на мен това ми харесва — каза Кристофър Робин. — Но най обичам да правя Нищо.
— Как го правиш Нищото? — попита Пух, след като дълго се чуди.
— Ами когато някой ти викне — точно когато си тръгнал да го правиш — „Какво ще правиш, Кристофър Робин?“, и ти отговориш: „О, нищо“, и тогава отиваш и го правиш.
— О, разбрах! — каза Пух.
— Ето това, което сега правим, е нищо.
— О, разбрах — каза пак Пух.
— То значи да се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа.
— О! — каза Пух.
Те продължиха да вървят… да си мислят за Това и Онова… и полека-лека стигнаха до едно омагьосано място сред гората — една стръмна височинка, наречена Капитански Мостик, обкръжена от шестдесет и няколко дървета. Кристофър Робин знаеше, че това място е омагьосано, защото никой и никога досега не успяваше да преброи дърветата дали са шестдесет и три, или и четири, дори ако всяко преброено дърво го вържеш с връв!
Понеже мястото беше омагьосано, земята не беше както другаде в Гората — обрасла с папрат и разни храсти, — а покрита с гъста трева, тиха, мека и зелена. Това беше единственото място в Гората, където можеш да седнеш безгрижно, без изведнъж да скочиш и да търсиш друго място за сядане.
Седнали тук, той и Пух можеха да видят целия свят проснат пред тях… чак до небето, и всичко каквото имаше по света, беше с тях на Капитанския Мостик.
Неочаквано Кристофър Робин почна да разказва на Пух за някакви чудновати неща: за хора, наричани Крале и Кралици, и нещо, което се нарича Фактори, и някакво място, наричано Европа, и за остров сред морето, до който не стигат никакви кораби, и как се прави Помпа (ако искаш) и кога Рицарите са посвещавани в рицарство, и какво докарват от Бразилия. А Пух седеше облегнат на едно от шестдесетте и няколко дървета със скръстени лапи в скута и казваше: „О!“ и „Не знам“, и си мислеше колко чудесно би било да имаш Истински Мозък, който да ти разказва разни неща. Полека-лека Кристофър свърши разказа си, замълча и седна да гледа света, и му се искаше това никога да не свършва.
Но Пух, който също мислеше, внезапно каза на Кристофър Робин:
— Сигурно е било нещо Величествено да Седиш на Свещи, както го каза?
— Какво? — лениво попита Кристофър Робин, който в момента се ослушваше в нещо друго.
— Върху кон — обясни Пух.
— А, Рицар?
— О, така ли се казваше? — каза Пух. — Мислех, че е… Но така ли е Величествено като Крал и Фактори, и всичките други неща, за които разказваше?
— Е, не е чак толкова величествено като Крал — каза Кристофър Робин, но понеже Пух изглеждаше разочарован, той бързо прибави: — Но е по-величествено от Фактори.
— Може ли едно Мече да стане Рицар?
— Разбира се, че може! — каза Кристофър Робин. — Аз ще те направя. — И той взе една пръчка, докосна рамото на Пух и каза: — Стани, Сър Пух де Мечо, най-верен от всичките ми рицари.
Пух се изправи, после седна и каза: „Благодаря“, което е най-подходящо да кажеш, след като са те направили Рицар. После почна да си представя как той и Сър Помпа, и Сър Бразилия, и Факторите живеят заедно с един кон и са верни рицари (всички освен Факторите, които се грижат за коня) на Добрия Крал Кристофър Робин… но от време на време поклащаше глава и си казваше „май обърках всичко“. После взе да мисли за всички неща, които Кристофър Робин ще иска да му разкаже, когато се върне оттам, където ще отиде, и каква бъркотия ще настъпи в главата на едно Мече с Много Малко Ум, когато ще трябва всичко да запомни поред. „Затова може би — каза си тъжно той — Кристофър Робин няма да ми разказва повече.“ И не знаеше дали да си Верен Рицар означава, че продължаваш да бъдеш верен, без да споделят с тебе.
— Пух! — извика Кристофър Робин, като още гледаше света, подпрял брадичката си с ръце.
— Да! — каза Пух.
— Когато вече… когато… Пух?
— Да, Кристофър Робин?
— Вече няма да направя Нищо!
— Никога ли вече?
— Е, не толкова често! Не ти дават!
Пух очакваше да продължи, но той пак замълча.
— Да, Кристофър Робин! — подкани Пух.
— Пух, когато аз… ти знаеш… когато вече няма да правя Нищо, ще идваш ли тук понякога?
— Само аз?
— Да, Пух!
— Ти също ли ще идваш?
— Да, Пух, непременно ще идвам! Обещавам, Пух!
— О, така е хубаво!
— Пух, обещай ми, че няма да ме забравиш никога! Дори когато стана на сто!
Пух помисли малко.
— А аз на колко ще бъда тогава?
— На деветдесет и девет.
Пух кимна:
— Обещавам!
Все още с очи, отправени към света, Кристофър Робин протегна ръка за Пуховата лапа.
— Пух — каза той сериозно, — ако аз… ако аз не съвсем… — Той спря и отново започна: — Пух, каквото и да се случи, ти ще разбереш, нали?
— Какво да разбера?
— О, нищо! — Кристофър Робин се засмя и скочи на крака. — Ела!
— Къде? — попита Пух.
— Навсякъде!
И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората — едно малко момче и неговото Мече винаги ще си играят.