— Така ли? — нетърпеливо наостриха уши Турецки и Трофимов.
— Тя е доста голяма фирма, чийто ръководител е някой си господин Поляков.
— С други думи, Поляка — вметна Трофимов и весело присви очи. Изглежда, най-после си беше възвърнал бодрия дух и доброто настроение.
— Очевидно да. Какво се знае официално за него? Фактически нищо. Вячеслав Георгиевич Поляков е едър предприемач, най-вече според естонските мащаби. Там нямат нищо срещу него, нито дори най-малък компромат, с изключение на последните събития, в които той по-скоро е пострадалата страна. Имам предвид злополуката с ферибота „Рената“, за която, разбира се, сте чували. Поляков е истински предприемач, тази дума най-точно му подхожда.
Повечето от нашите доморасли бизнесмени са най-обикновени спекуланти, макар и понякога с доста големи фирми. А Поляков дори когато е купувал нещо евтино, е ПРЕДПРИЕМАЛ действия за трансформацията на този продукт, защото е смятал, че тривиалната препродажба е под неговото достойнство. Но в Талин по принцип не се е занимавал с търговия. Да, в Москва има много делови партньори в най-различни отрасли. Там са и синовете му. Единият учи в Института по кинематография, а другият просто безделничи, макар че се е изхитрил да увери баща си, че следва в МГУ Съпругата не се знае къде е, предполага се, че е в Майорка.
— Виж ти, каква информация — саркастично отбеляза Турецки.
— Някакъв семеен албум. В такъв случай какво всъщност прави Поляков в Талин? Отдавна ли живее там? — без никакъв ентусиазъм попита той, като гледаше през отворения прозорец. Изведнъж усети някаква необяснима тревога. Прозорецът му напомни за покушението срещу Вела. Кой ли може да е стрелял? Ето ти още една загадка…
— От десет години Поляков има там офис — продължаваше да докладва мрачният капитан. — Занимава се с товаро-пътнически превози през Балтика.
— И толкоз?
— Да, но пък в какви мащаби! Фактически е монополизирал тази дейност. И ако не е била катастрофата с „Рената“, поразклатила реномето му, естонската търговска флота е щяла да изпадне заради него в големи затруднения. Според някои сведения Поляков е имал намерение да изкупи всички сродни акционерни компании в Талин.
— Всичко това, разбира се, е много оперативна информация — изказа иронично похвала Турецки, — но оперативна в лошия смисъл на думата. На какво се е базирала връзката на Герат с Поляка, можем ли да кажем?
— А ти защо изобщо си си наумил, че тоя Поляков ще ни изведе на някаква следа по повод убийството на Малахов? — намръщи се Трофимов. — Точно то ни интересува най-много. Пък и тебе фактически за това те извикаха. Е, на никого не е приятно да се занимава с такива дела! На мен също, и до ден-днешен, още от съветско време, ми държи влага прочутото абхазко дело.
— Не споря — неохотно се отзова Турецки, — добре. Сега ми трябват всички сведения за пътуванията на Малахов до Москва. Колко често, кога за последен път е ходил, при кого именно, какви приятели има в Москва и най-вече — какви приятелки. Жени, това искам.
— Жени ли? — изуми се Трофимов.
— Точно така. Животът е прекрасен и удивителен — поясни Турецки. — И изпратете запитване до Министерството на вътрешните работи в Естония за местонахождението на Поляков.
— Аз вече го направих — каза капитанът.
Турецки и Трофимов въпросително впериха очи в него.
— Вячеслав Георгиевич Поляков е изчезнал от Талин преди няколко дни.
Поредният ден в Сочи отиваше към края си. Какво ли щеше да донесе нощта?
Вася Симонов стоеше на пост. По-точно не стоеше, а се разхождаше. Ботушите му постоянно затъваха в мократа трева, мъх или дявол го знае какво беше. Той продължаваше да охранява поверената му територия, но не от престараване, а вместо ефрейтор Василенко. Иначе неговият наряд отдавна беше свършил. При това усещаше, че морето е наблизо, и направо му се плачеше. А пък комарите го хапеха с истинска наслада. Невидими горски духове го дебнеха отвсякъде. Вася проклинаше всичко на тоя свят и си припомняше неосъществените възможности да отърве военната служба.
Неочаквано някъде изхрущяха съчки. Той трепна и се притаи. Покрай блатото крачеше невисок мъж.
Като изчака известно време, Вася тръгна срещу него и неуверено извика:
— Стой! Кажи кой си и накъде отиваш!
Мъжът се спря и секунда-две нищо не каза, но после се обади:
— Назовете името си, воинското звание и прекия си командир!