Вася онемя от подобна наглост. И добил кураж, дръпна затвора на автомата. Като чу този звук, цивилният отстъпи назад и падна в блатото. Добре че на това място не беше дълбоко.
— Войнико! — започна да крещи цивилният. — Кажи поне името си, войнико!
„Името ти е неизвестно, а подвигът — безсмъртен!“ — мярна се безумната мисъл в главата на Вася. Въодушевен от нея, неочаквано и за самия себе си, той изкомандва:
— Кажи паролата!
— Каква парола бе, войниче? — жално се обади цивилният, застанал на колене във водата. — Аз съм ти командир!
— Лъжеш! — отговори Вася в духа на военно-революционните лозунги. — Мой командир е ефрейтор Василенко!
И с насочен към нарушителя автомат Вася го застави да легне до идването на висшестоящите си другари.
— Аз съм твоят командир на полка, войнико — задъхано го уверяваше цивилният, но напразно.
Вася изобщо не искаше да слуша подобни дивотии и пусна един предупредителен откос с автомата, след който трябваше да дойде подкрепление. По този начин той сега си отмъщаваше на всички — и на командира от донаборната комисия, и на командира на батареята, който го изпрати на този идиотски наряд, и на ефрейтор Василенко, и на комарите, и на невидимите горски духове. А и на оня копелдак мръсен, който през изтеклите шест месеца успя да отмъкне неговата любима от родния му град — Краснодзержинск, в своя роден град — Чаадаевск.
След около три часа най-после пристигна командирът на батареята с няколко войника и разреши да вдигнат нарушителя на охраняемата зона, който междувременно беше загубил съзнание в студеното блато. И за свой най-голям ужас видя, че това е неговият командир на полка. А той инкогнито се беше върнал от отпуска, та лично да провери как се държат подчинените му при изпълнение на бойна задача.
След този инцидент на Грязнов бе забранено да взема когото и да било от служещите на срочна военна служба. А за изключителни заслуги редник Вася Симонов незабавно бе произведен в звание „черпак“ — от общото събрание на „старците“ и „дембелите“, — след което цяла седмица не можеше да сяда, без да го заболи.
„В Москва, в Москва…“
Вече сам, Грязнов продължаваше да претърсва гората, но засега все още без никакъв резултат.
Не се наложи да търсят дълго любовницата на Малахов. Този ден Турецки остана в хотела, за да разучи събраните от Малахов материали за кмета на града. Към обяд на вратата му се почука.
— Да.
Влезе слабичка миловидна жена, с кафяви очи, на около тридесет години, с минижуп и ярко елече, с професионален фотоапарат на рамото — общо взето, нищо особено, както я прецени Турецки.
Макар че всъщност в тази стандартна физиономия все пак се долавяше нещо, което му се стори познато.
Тя тихо каза името си и Турецки едва не подскочи на дивана. Ами да, разбира се! Тя беше водещата на едно популярно предаване на Московската телевизия.
— Вие сте Александър Борисович Турецки, нали? Слава богу, притесних се дали ще ви заваря тука. Струва ми се, че вие търсите точно мен. Може ли да седна?
— Само в случай че сте били в близки отношения с един полковник от милицията — без заобикалки заяви Турецки.
Младата жена се отпусна на креслото и заряда, при което размаза целия си грим.
„Тя е — каза си Турецки, — или пък не? Но май не се преструва. Дали все пак не се представя за нея някоя друга?“
— Вижте какво — предпазливо започна той, — не ме интересува вашата връзка. Трябва ми само известна информация и по-точно — дати и часове. Но първо ми кажете как научихте за случилото се, макар че, разбира се, вие журналистите всичко знаете — махна той с ръка. — Информацията се разнася мигновено.
— Ааа, не — трепна тя, — моите журналистически канали нямат нищо общо с това. За гибелта на Ваня ми каза брат ми. Вземете го предвид, моля ви, това е важен момент.
„О, Господи — помисли си Турецки, — още едно действащо лице. Колко ли още замесени има в тая история?“
— Той работи в Пресцентъра на Московското управление на МВР. И често идваше с мен, искам да кажа — тук, в Сочи. Той е страстен ловец.
— Така значи.
— Да, да! И тогава бяхме заедно с него. Тоест той беше отседнал на почивка в „Лазурния“, а аз… аз сега имам работа, нали знаете, избори, балотажи, с една дума, всичко е в разгара си. Така че трябваше да се отбия при Ваня само за пет дни. И преди да си замина — тя тежко въздъхна, — тримата отидохме в оная проклета гора.