И си помисли: „Удивителното е не дори това, че не се изкъпах в морето, ами че излизах навън само за да отида от един хотел в друг, оттам — в болницата на МВР, после по разни апартаменти, плюс един-два пъти в оная гора.“
Общо взето, „асът“ Турецки си седеше на мястото, а информацията сама го намираше.
Бялата смърт
След разговора си със старши следователя от Талинската прокуратура Марченко, Рейн окончателно се убеди, че той няма никакво желание да открие причината за катастрофата на ферибота. Бяха му отказани, разбира се, и каквито и да било сведения за това откъде е бил набран номерът на клетъчния телефон, макар Рейн да беше сигурен, че в прокуратурата този въпрос незабавно е бил изяснен. Сега трябваше да разчита само на собствените си сили.
И така, единственият му шанс да намери престъпника, или по-скоро престъпниците, беше Дита Силарт, приятелката на Игор Бурцев. Тя му беше подарила фаталния телефон, оказал се оръдие на убийството — Рейн беше сигурен в това. Наивно би било да се предполага, че не е знаела за възможностите на тоя телефон, следователно със сигурност тя бе свързана с убийството.
„Най-вероятно — мислеше си младият мъж — всичко се е случило така: Игор Бурцев, който през свободното си време е работил като стюард на ферибота «Рената», същия ден е внесъл бомбата на борда. Но защо му е трябвало да го взривява? О, има много причини и най-допустимата е, че го е направил по нечия поръчка. А когато тази дяволска операция е минала успешно, са решили да се отърват от него. При това са използвали доста съвършен метод за убийството, така че едва ли някой би се досетил какво всъщност е причинило смъртта му“.
Сега Рейн беше абсолютно сигурен, че Бурцев е умрял от насилствена смърт.
След безсънната нощ в моргата младият мъж не бе лягал да спи. От ранна сутрин бе заседнал на телефона.
След като се обади на няколко приятели и познати на Бурцев, успя да разбере, че Дита Силарт му е била колежка във Финансовата академия. А освен това, което беше доста любопитно — членува в националистическия военизиран съюз „Белите чорапи“, където девойките тренират стрелба, източни бойни изкуства и тем подобни неща. Рейн беше чувал вече за тази организация. Говореше се, че силните, отлично подготвени „спортистки“ от „Белите чорапи“ могат да се справят дори с омоновците2. Изказваха се предположения, че те воюват на Балканите и в Чечня.
Спортният клуб на организацията се намираше на трийсет километра от Талин, в боровата гора, недалеч от малкия град Маарду. Трябваше да отиде с влак.
Когато слезе на малката гара, Рейн се опита да узнае от местните жители как да стигне до Центъра на „Белите чорапи“. Но още щом чуеха името, те уплашено се дръпваха от него и отказваха разговор.
„Хубава работа — помисли си той, — нима тези девици са вселили чак такъв страх у хората?“
Само една грохнала бабичка след дълги увещания му посочи пътя.
Беше вече към шест вечерта, когато младият мъж излезе на широка поляна и видя срещу себе си висока ограда, зад която очевидно бяха владенията на „Белите чорапи“. Бетонната, почти триметрова стена беше увенчана от широката спирала на блестящия „тегел“ — така се наричаше усъвършенстваният вариант на бодливата тел. Съдейки по порцелановите изолатори, към които бе закрепена телта, можеше да се предположи, че по нея е пуснат електрически ток.
„Същинска крепост“, помисли си Рейн.
Но нямаше никакъв портал, за какъвто бе споменала бабичката. Той реши да тръгне покрай оградата, докато стигне до входа.
Мръкваше се. Отвъд стената се чуваха кратки отривисти викове, тропот на токове и стържене на метал в метал, което подозрително напомняше щракането на оръжеен затвор. Достраша го да продължи, още повече че не знаеше какво посрещане го чака, когато стигне до портала. Едва ли щяха да го посрещнат особено радушно. Очевидно бе, че зад високата каменна ограда живееха сурови и решителни дами, които не са твърде гостоприемно настроени. На няколко пъти почти бе решил да се връща, но все пак продължи да върви по тясната пътека край оградата.
Неочаквано над главата му се запалиха фенери, които осветиха пътеката. След няколко минути Рейн стигна до масивна метална врата, боядисана с блажна боя. Тъкмо посегна към бутона на електрическия звънец, когато на рамото му легна нечия тежка ръка.
Рейн се обърна и видя пред себе си две снажни млади жени с военнополева униформа и с десантни автомати на гърдите.