— Какво правиш тука? — недружелюбно попита едната.
— Търся Дита… Дита Силарт, член на вашия клуб.
— Вашия клуб — подигравателно повтори другата, като продължаваше да държи едрата си длан на рамото му. — Нашето не е клуб, а военно-спортно обединение „Белите чорапи“. Ясно ли ти е, момченце?
Тя говореше естонски със силен славянски акцент, от което Рейн си направи извода, че приемането в „Белите чорапи“ съвсем не е по национален белег.
— А може ли да вляза?
Униформените девойки неприятно се изкикотиха:
— Можеш да влезеш… Но страхувам се, че няма да ти хареса. Нашите момичета са малко грубички, обичат да стрелят, ножчета да мятат. Може да те уцелят.
— Ами как тогава да намеря Дита?
— Защо ти е?
Младият мъж се смути:
— Трябва ми по работа. По много важна работа.
— Важна, казваш? Знам ги аз вашите „важни работи“. Хареса ли ви някое момиче, гледате само как да го свалите.
— Да бе, точно пък вас може да ви свали човек… — опита да се пошегува Рейн. — Нещо да посгазиш лука, и бах-бах с автомата…
— Така си е — въздъхна онази, която все така не сваляше ръка от рамото му — Ние сме праволинейни момичета, щом съгрешиш, с един откос — и си готов… Но въпреки това сърцата ни са нежни, уязвими. Я чуй как бие моето…
Тя сложи ръката му на огромния си бюст, пристегнат от камуфлажното яке.
Рейн припряно я дръпна:
— Вижте, момичета, трябва да намеря Дита…
— Това е то, дойде някой по-завързан мъж и веднага се оказва, че вече е зает. Ех, съдба… — престорено въздъхна тя. — Гледай сега. Вътре, разбира се, няма да те пуснем. Нямаш работа там. А аз сега ще се обадя и ако Дита си е тука, ще излезе.
— Строго е при вас.
— То е за да не си пъхат носовете разни галфони — сряза го тя, докато вадеше от джоба си малка телефонна слушалка и набираше няколко цифри.
„Клетъчен телефон“, машинално отбеляза Рейн.
— Марта, тук един търси Дита… — Тя се обърна и го попита: — Защо я търсиш и откъде идваш?
— Кажете й, че съм от академията.
— От академията… Ъхъ… Блондин.
Ако светлината на фенера падаше директно върху лицето й, младият мъж щеше да забележи, че по него се мярва лека сянка.
— Слушам… Ясно.
Тя слуша още няколко минути, след което изключи телефона.
— Няма я твоята Дита. Заминала е на състезания. Няма да се върне скоро. Разбра ли?
Рейн кимна.
— Така че веднага да изчезваш оттука — и тя посочи към гората с дулото на автомата.
— Много жалко — разпери ръце Рейн. — Обяснете ми поне как да стигна до гарата.
— Както си дошъл, така ще си отидеш.
— Е, добре де… Слушайте, момичета, вярно ли е, че постоянно ходите с бели чорапогащници?
— Да — изкикотиха се те. — С бели. Докато не ги оплескаме с кал. Хайде, хайде, измитай се оттука.
В Талин Рейн пристигна през нощта.
„Край, време е да се връщам в Стокхолм. Тука става твърде опасно.“
Разбира се, неприятно му беше да си отиде, без да е открил убийците. Но нямаше какво да се прави — силите бяха твърде неравностойни.
В момента си мечтаеше обаче само за едно — да се прибере в хотела и да се пъхне в леглото. Очите му направо се затваряха за сън, мислите му бяха объркани. Никога не бе живял в такъв напрегнат ритъм, освен може би когато се запознаха с Инга и по цяла нощ се любеха, а той денем тичаше по изпити и по зачоти.
Инга… Майка му…
Рейн отключи вратата на стаята си и застина на прага — силуетът на някаква жена прекрачи към него.
— Инга… — неуверено попита Рейн.
Нещо ослепително проблесна откъм гърдите на тъмния силует. Силен удар събори Рейн и последното, което видя в живота си, бяха белите като смъртта чорапи…
Алла
Призори Петя и Нюра станаха от леглото, облякоха се и излязоха на улицата. Всички милиционерски коли си бяха заминали, имаше само двама души, оставени да охраняват местопрестъплението. Петя и Нюра заобиколиха покрай оградата и стигнаха до същата желязна врата, която младежът беше видял още първия ден, когато пристигна във Владивосток.
Нюра долепи пръст до устните си:
— Само пази тишина! Ако ни забележат тука, ще вземат да ни припишат цялата работа.