За кой ли път Поляков отмина спирката на метрото до „Тургеневска“. Влезе в една от кабините на Междуградската телефонна станция на „Мясницка“ и набра номера на офиса си в Талин. След секунда се усети, че не бива да го прави. Набра домашния номер на Маша и като промени гласа си, й заръча чрез телефонния секретар да прегледа през свободното си време дневника на пропуска.
— Обадете се след един час — неочаквано се обади самата Маша с безизразен глас.
„Прави се, че уж говори секретарят — му мина безумната мисъл. — По дяволите, сигурно и там вече ме търсят.“
След един час телефонният секретар на Маша му каза още няколко думи:
— Борис Трофимович Менжега, спецкореспондент на „Московски комсомолец“ в Прибалтика и Калининградска област. Това е всичко.
Поляков извади от джоба си смачкания брой на „МК“ и се обади в редакцията.
— Бихте ли ми казали, ако обичате, как да се свържа с Борис Менжега?
— Само на оня свят — отговори ленив женски глас. — Преди две седмици загина на ферибота „Рената“.
Сякаш нещо го преряза. Олюля се и за няколко секунди загуби дар слово.
— Вие… да не грешите нещо?
— Вижте какво, нямам време да…
— Да, да — припряно я прекъсна той, — разбирам ви, в случая шегите са неуместни. Последен въпрос: как бих могъл да поговоря с някого от колегите ви, които подготвят хрониката на първа страница? Това ме засяга директно. Във вчерашния брой имаше съобщение за сина ми…
След още пет минути прехвърляне по други номера, след нови увещания и разговори, Поляков узна, че информацията за Степан е дадена във вестника от санитаря на „Бърза помощ“, който го е откарал в института „Склифософски“.
Наложи се пак да отиде там. Още час и половина му костваше, докато научи коя смяна е докарала осакатения Стьопка. В момента линейката трябваше да е в гаража, ако не е тръгнала на някое екстрено повикване. Портфейлът на Поляков стремително изтъняваше. Трябваше отново да се отбие в банката, за да изтегли още няколко пачки от сметката си. Абсолютно невъзможно бе да използва кредитната си карта.
В гаража беше пълно с хора: механици и шофьори играеха карти на голяма маса. Около тях кряскаха и пушеха запалянковци. Имаше осем линейки, шест — родно производство, и два мерцедеса. Поляков, на когото никой не обръщаше внимание, надникна в мерцедесите, но веднага се усети, че постъпва глупаво. Старецът щеше да използва по-обикновена кола, за да не бие много на очи.
Тръгна да оглежда другите линейки и в предпоследната видя малък скелет, закачен на предното стъкло. И какво от това? Подобни сувенири можеха да се видят във всяка втора или трета кола… Но предните седалки действително бяха с бели калъфи, както бе споменал Степан. Зад завеските обаче нищо не се виждаше.
Поляков погледна към десетимата мъже, увлечени от играта, и предпазливо натисна ръчката на вратата, без дори да си дава сметка какво прави. И застина на място. В дъното на линейката спокойно спеше старецът „кореспондент“. Но кореспондент или не, Поляков беше наясно, че именно той беше поне върхът на онзи чудовищен айсберг, с който се беше сблъскал.
Вячеслав Георгиевич се качи и лекичко затвори вратата. Без дори за секунда да се разколебае за онова, което възнамеряваше да направи, той започна да измъква кожения колан от панталоните си.
След пет минути линейката запали и излезе от гаража. И на това никой не обърна внимание. Нали такава й беше работата на „Бърза помощ“ — постоянно да препуска из града, за да помогне навреме при хорското нещастие. Но ако някой беше проследил колата, щеше да забележи, че тя обикаля безцелно по улиците, без да спира където и да било, а на светофарите включваше сирената и червения буркан. След един час на такова бясно обикаляне линейката спря до някакъв павилион за закуски, а от нея слезе Поляков, купи си минерална вода и я изпи на един дъх. След това хвана едно такси и си отиде.
Свое кралство
Най-готиното нещо в къщата на Принца беше телевизорът. Огромната чиния на покрива му осигуряваше безброй канали. Е, вярно — всичките бяха на английски, френски, немски, ама това не беше толкова важно. Киното си е кино, нали. Аз знаех вече и без думи да схващам как се развива действието. Като покиснеш месец-два пред витрината на някой магазин за телевизори, където постоянно текат разни видеофилми, ще се научиш и още как.