— Максим — неочаквано се разплака тя, — много те моля, кажи на Принца, че аз изобщо не съм се фукала. Кажи му, защото той…
Изведнъж ми стана ужасно противно.
— Хайде, махай се оттука! Вземай си партакешите и се пръждосвай, докато не съм извикал охраната!
Тя си грабна дрехите и избяга от стаята.
Гледай бе, тъпанар такъв, до каква свинщина можеш да стигнеш от безделие!
След един час в стаята ми надникна един от горилите и каза:
— Принца те вика. Слез в гаража.
Това е то, оплескахме я. Сигурно ме е изтропала, че съм я опипвал, и сега ще се занижат едни, не ти е работа. Със сигурност ще ме изгонят оттука да вървя на майната си и никакви пари няма да получа.
Той седеше върху капака на някаква стара жигула и разговаряше с ония същите бабаити, дето ги бях срещал по стълбището. Сега рижият държеше черно куфарче, захванато за ръката му с желязна халка. Тримата се качиха в бричитайката си и заминаха нанякъде.
— Е, какво, скучаеш ли? — попита ме Принца, когато вратата се затвори след ония говеда. — Какво ще кажеш, да се поразходим ли с колата из града? Трябва да отскоча до едно място и ако искаш, можеш да дойдеш с мене.
Значи не ме е изпортила. Браво.
— Къде ще ходим?
— Ще видиш.
Той седна зад волана и запали.
— Е, какво реши, идваш ли?
Седнах отпред до него и колата излезе през вратата. Странно, да живееш в такава къща и да караш някаква си разбрицана жигула. Абе верно си е, че баровците по някое време малко изкукват.
Десетина минути пътувахме мълчаливо. Пък и на мене не ми се отваряше лаф. Да си кажа правото, бях се качвал на кола седем-осем пъти в живота си, не повече. Моите старци си даваха мангизите за друг вид гориво, така че не можехме да се оплачем от особен разкош. Последния път се возих в един москвич, ченгетата ме караха в участъка, бяха ме арестували след едно сбиване на улицата. Затова сега зяпах през прозореца и се шашках от скоростта, с която се движим.
— Сядал ли си някога зад волана? — неочаквано попита той.
Дори не можех веднага да чактисам какво точно ме пита. За някого тая работа може да е нещо обикновено, ама за мене…
— Кажи де, сядал ли си?
— Не, разбира се.
— А искаш ли да покараш малко?
Принца изви волана и спря колата на банкета.
— Ама направо тука ли? — погледнах го аз с недоверие. Или си прави майтап с мене, или наистина е принц…
— А защо да отлагаме? — отговори ми той на въпроса с въпрос, отключи си предпазния колан и отвори вратата. — Хайде, прехвърли се на моето място. Всичко, което искаш да направиш в живота, трябва да го правиш сега и веднага. Хайде.
За един ден ми се струпаха твърде много впечатления. Но по-добре да вземам, докато ми дават, а не да се правя на голям финяга.
— Значи слушай — той хвана скоростния лост, — така си на първа скорост, а така — на втора, това е трета, после четвърта, и така е вече за заден ход. А пък това е свободното положение. Разбра ли?
— Ъхъ — кимнах и повторих всичко.
— Крайният ляв педал е амбреажът. Средният е за спирачките, а този — за газта. Само че няма да даваш много газ, защото ще задавиш двигателя. И изобщо недей да натискаш педалите като луд. Хайде, давай.
Това… Това е. Жестоко!! Сам карам колата! Страхотен кеф, така не се чувствах дори когато стрелях с автомата. Направо супер. Желязна грамада като тази ти се подчинява при най-лекото движение на ръката.
— Сега дай на втора… На трета… И не дърпай така, нали ти казах, лекичко.
Колата плавно се движеше по празното шосе. А на волана й седя аз. Ако кажа на някого, няма да ми повярва.
— Дръж по-право волана. И недей да го въртиш така, защото колата криволичи.
— Ама нищо не става…
През цялото време се стараех да карам направо, но колата постоянно се насочваше ту към едната страна, ту към другата.
— Нищо де, ще стане. А сега завий надясно.
— Ами светофарът? — попитах объркано. Ръцете и краката не ме слушаха много. Трябваше да мисля кой педал и кога да го натискам, при това трескаво въртях глава, като се мъчех да огледам всичко наоколо.
— Майната му на светофара.
След завоя насмалко не блъснах някакъв мъж. Той едва успя да изпърха, кажи-речи, изпод колата. Разкрещя се нещо след нас, но Принца не му обърна никакво внимание.
— Е, хайде, стига ти за първи път, че току-виж си припаднал от щастие — каза той и аз спрях колата. — Дай сега и аз да покарам малко.