— Та ето какво ще ти кажа за моята страна…
— Едуард Николаевич, исках да ви помоля за нещо — прекъснах го изведнъж, като се мъчех да не го гледам в очите. — За вашата прислужница, Света. Нека да не я уволнявате, става ли?
— Добре — тихо каза той и замълча.
Десет гилзи
Турецки пристигна от Сочи в Москва на другата сутрин, след като получи заключението от експертизата за спортния барут. Грязнов беше заминал преди него, но с влак, „ако не възразяваш, Саша“.
Майор Трофимов забележимо се възстановяваше, отново си бе възвърнал бодрия дух и доброто настроение: съвсем очевидно беше, че следствието върви към своя край. А пък Вела вече бе съвсем на крака, но Турецки предпочете да не се сбогува с нея, за да не си отрупва съзнанието с излишни самоанализи във връзка… ами във връзка с най-различни неща.
Без да се отбива вкъщи, направо от прокуратурата той потегли към Митишчи, за да посети стрелковата база на олимпийския отбор. Преди това успя да проведе кратък разговор със стария опитен специалист от отдела по балистика в НИИ за съдебни експертизи, както и да вземе снимките на Вячеслав Поляков, поръчани за неговото издирване. Специалистът каза само, че той лично никога не е виждал експерименталния барут „Хамилтън“, но му се е случвало бегло да чуе за тази новост. Тя се отличавала с това, че, първо, е много скъпа и, второ, че по правило се използва за стрелба на далечни разстояния. В такъв случай калибърът на куршума възлизал на не повече от седем милиметра.
— И защо пък са му сложили такова странно название? — беше попитал Турецки.
— Защото стреля културно — бе отговорил специалистът.
В Митишчи го чакаше неприятна изненада: преди два дни представителният отбор заминал за Атланта. Нямаше кого да арестува, нямаше с кого да разговаря. Дори нямаше разсипан по земята експериментален барут.
„На какво всъщност си разчитал?“ — с недоумение се запита Турецки.
Недалече се чуваха приглушени изстрели. Явно някой тренираше на откритото стрелбище.
— Ами сега при нас е детско-юношеската спортна школа — обясни му чистачката в централната двуетажна сграда, където, освен нея нямаше жива душа. — Малките тренират, докато големите са на олимпиадата. Пък и къде ще намерят такива условия… А големите обещаха да се върнат от Америка с десет медала. Разправят, че имали много хубави резултати на последните предолимпийски… как им викаха… квалификации, нещо такова — довърши осведомената чистачка.
— А малките имат ли някакъв треньор? — с надежда, но без настроение се поинтересува Турецки.
— Може и да имат.
Чистачката се носеше с четката по коридора и усърдно миеше, като ту минаваше с бърсалката през краката на Турецки, ту го заобикаляше. След известен размисъл тя го посъветва:
— Потърсете го в общежитието, навярно спи — и махна с ръка към прозореца, през който се виждаше дълъг четириетажен блок, облицован с плочки в неприятен жълт цвят.
— Тук има общежитие? — сепна се Турецки. — И кой живее в него?
— Ами смятай, всички — провикна се чистачката вече от другия край на коридора. — И стига си се разхождал напред-назад да ми оставяш стъпки по митото! Вземеш да им приказваш малко по-човешки — и те веднага тръгват да маршируват през митото! А сетне върви бърши подире им…
Когато излезе от сградата, Турецки усети върху себе си нечий втренчен поглед. Спомни си, че като дете съвсем сериозно си представяше как всеки опитен детектив носи със себе си огледалце и периодично проверява дали някой не го следи.
Тръгна към общежитието, но внезапно чу името си, спря и се обърна. Към него тичаше с разперени ръце непознат пълен мъж, около трийсет и пет годишен, с бейзболна шапка, обърната с козирката назад.
— Александър Борисович! Скъпи! — викна пак мъжът и се опита да го сграбчи в прегръдките си, но той предпазливо се отдръпна. — Не ме ли познахте? — позасегна се шишкото и за всеки случай си свали шапката.
— Щипцин, Петя… — най-после проговори Турецки. — Щипцин, по прякор Щипците. Уникален случай в моята практика, когато фамилното име и прякорът на престъпника съвпадат. Поразителна среща. И какво правиш тука?
— Съвпадаха — коригира го Щипцин и се ухили до уши. — Много вода изтече от онова време, когато общувахме с вас. На миналото съм турил дебел кръст. Само едно не се промени: пак така си припечелвам хляба с ръцете. И точно тука. Сега съм масажист. И то отличен масажист!