— Е, в това не се съмнявам, и като джебчия те биваше, пощипваше яко. Преди петнайсет години вероятно половин Москва ходеше с претършувани от теб джобове.
Поласкан от този комплимент, Щипцин избухна в смях.
— Москва тогава беше по-малка. Пък и в интерес на истината, аз отдавна не съм стъпвал там, макар че е на две крачки. Е, случва се през месец-два да отскоча за малко, колкото да се поразтоваря от излишните пари… и се прибирам като нов. Ама елате да се поизлегнем на тревицата, защо да стърчим тука прави.
Отидоха зад общежитието и се разположиха на меката трева. Тук почти не се чуваше стрелбата.
— И тука не ми е зле — сподели Щипцин, — живея си безгрижно като момченце.
— Вижда ми се малко странна твоята работа, Петя: масажист на представителния отбор по стрелба. Какво ще кажеш, а? За какъв дявол им е на стрелците масаж, питам те. Пръстите им ли разтриваш, или какво? Да им е по-лесно да натискат спусъка?
— Е, то се знае, работата е измислена — кимна бившият джебчия, — ама на мен какво ми пука. Честно си изпълнявам задълженията. А и тук е навалица от началства, както навсякъде, впрочем пък и сауна има, момичета докарват. С една дума, всичко е точно, клиентите са доста, не мога да се оплача. Жалко, че не ме взеха в Атланта, но това, разбира се, щеше да бъде вече съвсем далавера.
— Ясно, добре. Кажи ми сега, къде живееш?
— Ами тука — посочи с ръка шишкото. — Само го наричат общежитие, но иначе квартирките си ги бива, същински апартаментчета. Съвсем сносно се живее. Пък и…
С нетърпелив жест Турецки отново прекъсна бъбривия масажист.
— Познаваш ли всички, които живеят тука постоянно?
— Горе-долу.
— Как мислиш, дали се води някакъв счетоводен разчет на изразходваните при тренировките муниции?
— Със сигурност.
— Кой отговаря за това?
— И той е в Атланта, началник е. Освен мене тука няма никого, сега, докато трае олимпиадата, се водя охрана.
— Къде се намира кабинетът му?
— Ей там, в оная сграда, от която току-що излязохте, на втория етаж, петнайсета стая — усмихна се хитро Щипцин и после направо попита: — Раздразнихте любопитството ми, господин началник! Позволете да се поинтересувам, какво всъщност ви води насам?
— Позволявам — благосклонно се съгласи Турецки. — Нашият живот е прекрасен и удивителен. Навярно ти по-добре от мене знаеш, че тук оръжието е специално. И патроните, и куршумите, и барутът също не са напълно стандартни. Та някои неща от тукашното домакинство неприятно се появиха на съвсем друго място в нашата красива родина. Така че, ще ти бъда много благодарен, ако ме заведеш в тоя кабинет — обобщи Турецки, като наблегна на последните си думи. — Или не, по-добре ще е да направим друго — неочаквано размисли той. — Тука ли бяха проведени последните контролни състезания? Да речем, преди десетина дни?
Щипцин кимна.
— Чудесно. Как може да се разбере кои са участвали в тях?
— От лесно по-лесно, както се казва в едно предаване. Доколкото си спомням, тези контроли се проведоха на стендовете. Нашият представителен отбор се занимаваше със стендова стрелба.
— И какво от това? — нетърпеливо попита Турецки.
— Как „какво“, нали после всички мишени се съхраняват още няколко месеца. Треньорите правят разбор по траектории, разбор на попаденията. Например вие, Сан Борисич, знаете, че професионалните спортисти усещат полета на куршума, нали? Представете си, стои един такъв мъжага със защитни наушници, небрежно отпуснат и съвсем спокоен, и — бум! бум! — натиска спусъка. После отегчено се мръщи, без дори да е погледнал през оптичния прибор, и ядно махва с ръка, с други думи, ясно е, че групирането на попаденията е съвсем калпаво.
— Така, така, добре. И къде се складират простреляните мишени?
— В сейфа.
— В сейфа ли?
— Майтапя се, в треньорския шкаф. Наричат го „гробището“. Представяте ли си колко изстрели са прибрани там? Може да се пречука цяла армия… Сан Борисич — свойски му намигна Щипцин, — а не можете ли да се изтърсите тука, така да се каже, по официалния ред, с цял куп ченгета и кучета?
— Засега не ми се ще да се издавам. Още повече че целият представителен отбор е заминал. Дори все още не зная кого търся — намръщено обясни Турецки и в следващата секунда се порази от тази своя откровеност. Пък и има ли, дявол го взел, някакво значение кой, какво и на кого говори? У нас всички само това правят.