Когато приближиха на петдесетина метра от ясно различимите в мрака пламъци, Азамат неочаквано се спря:
— Стойте! — нареди той с остър шепот, наклони глава и взе да се ослушва. Всички останали също замряха.
Откъм огъня се чуваше руска реч!
— Федералите! Гаси фенерчетата! — прошепна Азамат. — Откъде се взеха?
— Това са спецназовци, мобилна група от специалните части — тихо поясни Вахит, — сблъсквал съм се с тях, явяват се по най-неочаквани места. И са отлично подготвени.
— Е, добре. Трябва да заобиколим през гората и след това внезапно да ги нападнем. Никаква подготовка няма да им помогне, ще ги изтребим като плъхове…
Неочаквано Азамат се препъна в нещо меко и неподвижно. Наведе се и видя в краката си трупа на механика Али.
— Гадове! Ще ми платите за всичко!
Бойците навлязоха в гората и безшумно се запромъкваха към колите. После по команда на Азамат откриха ураганен огън срещу седящите край огъня войници от федералните сили. Но не беше така лесно да се справят с бойците от специалните части. Те сякаш бяха усетили нападението половин секунда преди да открият огън срещу тях. И бяха успели някак си да се хвърлят на земята и да се претърколят настрани. Край огъня останаха да лежат само двама. След още една секунда откриха ответен огън. Стреляха напосоки към гората, но доста точно — съдейки по това, че много от автоматите на нападателите бяха замлъкнали, куршумите им бяха попаднали в целта. Спецназовците не бяха много, само десетина души, но всеки от тях бе преминал през такова обучение, че струваше поне колкото двама обикновени бойци. При това в мрака е много по-лесно да се отбраняваш, отколкото да нападаш.
Но Азамат се оказа по-хитър. Зареди гранатомета и стреля в един от джиповете. Той тутакси избухна в пламъци и освети всичко наоколо. Федералите се опитаха да се изтеглят в мрака, като стреляха и се търкаляха по земята, но това не им помогна. В ярката светлина на горящата кола те се виждаха съвсем ясно.
Жестоката кратка схватка наближаваше края си, когато нещо силно блъсна Азамат в гърдите. Дъхът му секна, пред очите му притъмня… За миг видя как неговите бойци режат ушите на мъртвите федерали и за по-сигурно пускат по един куршум в тила на всекиго. Но кой знае защо, тази гледка не го зарадва. Той самият бе убил мнозина, дори бе разпнал на кръст един православен свещеник, но сега изведнъж се ужаси от изникналото в мислите му кърваво кълбо от спомени.
— Какво има, Азамат? — отекнаха като ехо в съзнанието му думите на Вахит.
— Аз… Край… — с усилие промълви той. — Умирам…
Помоли с поглед Вахит да се наведе към него и прошепна:
— Свършвайте тази война… Аллах акбар…
„Герой на деня“
Най-накрая Турецки се прибра вкъщи, премалял от глад. Защо ли се отказа да хапне шишчета в Митишчи? Жалко. Стомахът му страхотно се бунтуваше. А в хладилника, разбира се, нямаше абсолютно нищо.
За краткото му седемдневно отсъствие едностайният апартамент бе заприличал на запусната бекярска квартира, потънала в ужасна мръсотия. Междувременно камарата неизмити чинии в мивката сякаш бе нараснала. Навярно вече са клеясали? Хлебарките направо си бяха приватизирали цялото жилище. Освен това преди седмица, когато заминаваше за Сочи, естествено бе забравил да остави отворено малкото прозорче. Така че въздухът беше тежък, наситен със съответните миризми, а атмосферата — застояла и потискаща.
Слава богу, че жена му и дъщеря му бяха взели Рагдай със себе си. През близките дни нямаше да има никаква възможност да го извежда на задължителните разходки сутрин и вечер.
Изгреба от бурканчето жалките остатъци от нескафе „Чибо“ и ги изсипа в голяма чаша, после сложи чайника на печката и отиде в стаята. Отпусна се на продънения диван, взе дистанционното и включи телевизора.
Канал „Россия“, новините. Ха, че това е нашата позната — любовницата на Малахов!
Междувременно журналистката говореше:
— Тази светкавична смяна на градските власти, при това в разгара на курортния сезон, бе голяма изненада за жителите на Сочи. Никой не бе очаквал подобен скандал и най-вече никой не предполагаше колко е голям броят на компроматите, изобличаващи чиновниците в рушвети, фалшификации и явна кражба на държавни пари…
Турецки презрително се усмихна и превключи на друг канал. В студиото, в открит ефир, седеше самият господин Поляков и отговаряше на въпросите, задавани му от Евгений Кисельов. В долната част на екрана просветваха номерата на телефоните, на които зрителите можеха да се обаждат. „Герой на деня“ — така се наричаше предаването. Без да откъсва поглед от екрана, Турецки посегна към телефона, но той в същия миг иззвъня. Турецки изруга и вдигна слушалката.