— Ало, Саша — чу се гласът на Грязнов, — вече съм си в Москва.
— Къде по-точно? — изрева Турецки.
— Вкъщи — удиви се Грязнов. — Да не мислиш, че ти се обаждам направо от гарата, за да ти рапортувам по-бързо?
— Абе майната ти! Пуснал ли си телевизора? В момента говори Поляков. Веднага включи на НТВ! И незабавно се заеми с него, ясно ли е? Трябва ни на всяка цена.
— Е, това вече е друг разговор — след десетсекундна пауза промърмори Грязнов. — Ей сега ще се обадя където трябва. Ще го приберем, бъди сигурен.
Турецки постави слушалката, повиши звука на телевизора и се опита да набере някой от номерата в студиото. Безнадеждно занимание, всички непрекъснато даваха заето.
Поляков отговаряше спокойно и с такова достойнство на все възможните неприятни въпроси за потъналия ферибот „Рената“, че за секунда Турецки неволно изпита известна симпатия към него.
Отново иззвъня телефонът. И този път беше Грязнов.
— Шефе, мъртъв или жив ни трябва Поляков?
— Жив, разбира се — сериозно отговори Турецки.
— Извинявай, ама одеве ти нищо не ми каза. Добре де, шегувам се. Тръгнали сме да гоним вятъра, ще знаеш — съобщи той. — Предаването тече на запис.
— Тоест как така на запис? Нали чувам, че се обаждат зрители и той отговаря на въпросите им?
— Чудеса на електрониката в действие. Можеш да се консултираш по въпроса с твоя академик. Записът е направен преди седмица. Впрочем точно тогава е изчезнал нашият човек. Ако получиш нова информация, позвъни ми. Между другото, чух, че в твойта прокуратура има нещичко за нас. Чао засега.
Водата в чайника беше вече изкипяла.
Турецки не се обади в прокуратурата да пита какви новини има за тях, тъй като не бе изключено и това да е някой номер на Грязнов.
Изминалите няколко дни изсмукаха всичките сили на Поляков и около десет хиляди долара. Това бяха пасивите. А активите — че изпрати в Швейцария наново гипсирания Степан заедно с Димка (трябваше да се поразправя с тоя калпазанин, за да го научи на ум и разум), плюс скъпоценната му Ирка и майка й, преводачката. За тях двете събитията от тези дни бяха станали най-ярките преживявания в сивия поток на московските им делници. По дяволите, как само го гледаше тая преводачка! И тя, и всички останали не можеха да си обяснят защо той не заминава с тях, но го отдаваха на обичайната му заетост. А каква работа имаше сега?
Почти всичко вече беше уредено. „Но защо ли се чувствам толкова уморен — помисли си Поляков. — Та нали цял живот именно работата ме поддържаше… Какво още по-важно да измисля? Всъщност нищо.“
Обади се на Кривцов.
— Здравейте, Пьотър Романович.
— Какво става с проблемите ти, Слава, все така ли те решават?
— Май се случи обратното. Виж за какво ти се обаждам сега можеш ли да ме ориентираш как да узная номера на едно телефонче? Много ми се ще да си побъбря с един човек.
— Защо пък да не ориентирам един хубав човек как да намери друг хубав човек. Не греша, нали?
— Не, наистина не грешиш — засмя се Поляков.
В продължение на един час Турецки и Грязнов „получиха“ по своите канали наведнъж три пратки с „товар двеста“. И в тях нямаше нищо, което да ги зарадва.
— Аз ли да започна пръв? Чувствам, че с която и новина да започнем, всичко ще е пълна гнусотия — намръщено каза Грязнов.
„Товар двеста“ беше армейски жаргон от времето на афганистанската война, който все още се използваше тук-таме в органите на милицията. Тогава тази фраза означаваше контейнер с трупа на загинал военнослужещ, върнат от Афганистан в Съюза. Сега значението й се беше разширило малко…
— Точно в центъра на Москва — подхвана Грязнов натъртено — в линейка на „Бърза помощ“ е открит трупът на удушения шейсет и седем годишен санитар… познай как му е името.
— Предавам се.
— Менжега — със злорадство произнесе Грязнов и зачете на глас получената информация по случая: — „Съдейки по странгулационната бразда на шията, най-вероятно е бил удушен с вратовръзка или кожен колан. В колата са открити пръстови отпечатъци. Идентифициралите трупа свидетели — също санитари — са заявили в показанията си, че са видели как зад волана на линейката, с която е работел новият им колега, е седнал съвсем непознат за тях мъж.“