— Само че още не съм решил какво да ви поискам — каза през смях Поляков, като все така не вадеше ръце от джобовете си. — Е, хайде, ще ви дам известен аванс… Значи така… Но моля ви, отпуснете се.
Турецки си помисли, че този необикновено симпатичен и спокоен мъж има право. За какъв дявол бърза да му се ежи? Ами само защото не успя…
— Как е водата в Сочи? — с лека подигравка запита Поляков, сякаш прочел мислите му. — Добре, добре. Сега ще ви подаря нещо доста интересно от тоя забележителен град. Заповядайте, това е номерът и шифърът на шкафчето в гардероба на Курската гара — обясни той, като подаваше на Турецки визитната си картичка, на която бяха написани съответните цифри.
— Изчакайте за момент, ако обичате — помоли Турецки, след което стана, отиде при бара и помоли бармана да му подаде телефона. Като гледаше визитната картичка, той продиктува информацията и номера, от който се обажда. После се върна при скучаещия Поляков, който вече бе извадил ръце от джобовете си и сгъваше лястовичка от една салфетка.
Турецки допи бирата си.
Поляков запрати лястовичката, която плавно полетя и се приземи зад бара. Минаха двайсет и пет минути. И тогава сякаш по команда зазвъня телефонът. Грязнов съобщи, че в шкафчето са открити шест кутии с кинолента. Турецки с нищо не издаде учудването си.
— Това е само авансът — напомни му Поляков. — Все пак не се надявайте, че ще видите на запис как насилвам доведената си дъщеря. И знаете ли защо? Защото просто нямам такава.
— Но какво искате всъщност? — сдържано попита Турецки, като си даваше сметка, че изобщо не контролира положението.
— Нещо съвсем незначително. Да ме арестувате.
— Искате да се скриете? Не съм убеден, че ще мога да ви помогна, след като не знам от какво трябва да ви защитавам.
— Не от какво, а от кого. С удоволствие ще ви съобщя името на това действащо лице от най-новата ни история.
— Ами давайте, Вячеслав Георгиевич — любезно го подкани Турецки.
— Наричат го Едик.
— Е, знаете ли… — искрено се възмути Турецки, но изведнъж неволно се прозя.
— А вие какво очаквахте да ви кажа? Приберете ме на първо време в някоя килия и там вече ще разговаряме по-подробно.
— Очевидно не сте съвсем наясно с колко формалности е свързано това. Пък и нямам никакви сериозни основания — започна да обяснява Турецки, но внезапно си спомни, че до неотдавна бе готов незабавно да го арестува, фактически дори насред предаването по НТВ.
— Пфу, какъв чиновнически език. Така няма да се спогодим, Александър Борисович. Опитайте се да се отнасяте към мен малко по-изискано. Това със сигурност ще ви бъде от полза. Защото тази среща с прекрасното, която съм ви подготвил, просто изисква едно деликатно и тъй да се каже, високохудожествено отношение.
— В какъв смисъл?
— Разбъбрих се нещо, не ми обръщайте внимание, скоро сам ще разберете. Впрочем мога да ви подскажа основание да бъда арестуван. За незаконно пребиваване в Москва. Та аз например нямам адресна регистрация. Но я ми кажете, знаете ли какво всъщност значи „инстинкт за самосъхранение“?
— Единственото, което мога да ви предложа засега, е да продължим разговора в моя кабинет в прокуратурата. Сега ще извикам кола.
— Няма нужда, по-бързо ще стигнем пеша. Нека подишам чист въздух, може би това ще ми е последната разходка на свобода.
„Все пак трябва да се наспя — помисли си Турецки на влизане в кабинета. — Да се натряскам с някой хубав коняк като Слава и да си подремна юнашки около петстотин минути…“ Леко затвори вратата след себе си и ключалката й автоматично изщрака, нечуто за посетителя. Сега вече той не можеше да излезе от кабинета без разрешение от неговия стопанин. Но нали всъщност бе дошъл тук съвсем доброволно?
„Ти си просто един тъп, застаряващ бюрократ! — ядоса се на себе си Турецки. — Когато не можеше да го откриеш, се дразнеше, а сега, когато лично ти дойде на крака, се чувстваш още по-зле. И лошото е, че започва да ти става навик. За втори път вече, като се включи в сметката и любовницата на Малахов, при тебе идва човекът, когото търсиш. И то точно в момента, когато не полагаш за това никакви усилия. Но фактически — след като сума пъти си ги хвърлял в напразни начинания…“
— Тогава нямаше да дойда — сериозно каза Поляков и го погледна в очите. Но забелязал изумлението на Турецки, добави: — Вие просто размишлявате на глас.
Ненадейно Турецки усети как всичко около него изведнъж се завъртя. Не му достигаше въздух! Широко отвори уста и се строполи на пода. Но в помръкващото му съзнание се мярна: „Глупак такъв… когато отиде да говориш… по телефона… Поляка… държеше ръцете си в джобовете… Героят на деня…“