Без ни най-малко да се изненада, Поляков пъргаво го заобиколи, затършува в чекмеджетата на бюрото и извади оттам тъничка папка с надпис „Поляка“.
Бързо я прелисти и иронично се усмихна:
— Слабо, доста слабо… — измърмори под нос, почесвайки небръснатата си от три дни брада, след което върна папката на мястото й. — Ами добре тогава!
Напръска Турецки с вода от гарафата и няколко пъти почука по стената.
След малко влезе следователят Могилинец. И веднага извади пистолета си, виждайки колегата си в безсъзнание. Турецки бе прословут с рядката си издръжливост и способност да спи само по пет часа в денонощието.
— Не се прави на глупак — беззлобно му каза Поляков. — По-добре се погрижи за него. Твоят колега, господин Турецки, взе, че се задави.
Могилинец се развика и тутакси дотичаха няколко следователи и други служители от прокуратурата. Поляков наблюдаваше тази суматоха с огромно задоволство.
Доста бързо пристигна и медицинската помощ.
— Най-вероятно клофелин — промърмори дежурният лекар, докато измерваше пулса на Турецки, а когато погледна зениците му, заключи — да, обикновен клофелин. Сега вашият колега ще дремне пет-шест часа, разбира се, ако дозата е нормална.
И въпросително погледна Поляков.
Той мълчаливо се усмихна и сви рамене.
В същия миг Турецки поотвори очи и с усилие измънка:
— Защо… дойдохте… доброволно?…
— Има хора, които се ръководят от принципа да помитат всичко по пътя си. Принца, с други думи, Едуард, спада именно към тази категория. Можех и да не дочакам кога най-после ще се доберете до мен…
Но последните му думи не достигнаха до съзнанието на Турецки.
Погребалния обряд
Старото гробище на Ени-Чу отдавна не беше виждало такова голямо погребение. А и не бяха малко хора — единадесет души трябваше да приюти в себе си земята. Не достигаха табути — специалните носилки, на които по мюсюлмански обичай се полагат покойниците. Затова селският дърводелец трябваше спешно да скове нови и да ги боядиса в небесносин цвят, за да се знае, че е умрял млад мъж… Сред високите надгробни паметници — дълги като моливи камъни, потъмнели от времето и килнати на една страна — бяха изкопани единайсет гроба. Наскоро назначеният в селото ходжа монотонно припяваше погребални молитви. Цялото село се бе събрало на гробището. Най-отпред стояха оцелелите бойци от чеченския отряд и, разбира се, белобрадият Ибрахим, председателят на съвета на старейшините в този планински район.
Погребалният обряд продължи дълго, както си му е редът. Бе започнал още в зори, но когато ходжата довърши последната молитва, вече бе пладне.
Веднага след обряда седмината оцелели бойци (другите двама бяха тежко ранени) се отправиха към дома на Ибрахим. Командирите влязоха заедно със стопанина в къщата, а за всички останали участници в погребението бяха сервирани дълги маси на двора.
Бяха принесени в жертва петнайсет овни — Ибрахим не се беше поскъпил. Ядяха мълчаливо. По едно време домакинът наруши тишината:
— Нищо, нищо. Аллах е велик, няма да остави невинната кръв неотмъстена. Те ще си платят за тези убийства!
Вахит въздъхна:
— Страхувам се, че е късно. Щом като руснаците навлязоха вече и в планините, спукана ни е работата.
— Само не започвай пак да се оплакваш, Вахит — повиши тон старецът, — каза ви се: пари ще има!
— Това вече го чухме, но парите все ги няма. — Вахит замълча, потърка брадичка, след което решително каза: — Оня път Азамат премълча, не искаше да ви възразява. Сега вече го няма сред нас, но преди да умре, той ни завеща да прекратим тази война. Беше ни като по-голям брат. И сега сме длъжни да изпълним завета му…
— Единственият начин — прекъсна го старецът — е за пролятата кръв да отмъстите с кръв!
Вахит поклати глава:
— Уморихме се от тая война, Ибрахим. Колко хора загубихме! Руснаците така или иначе няма да си отидат, ще воюват, докато не загине и последният чеченски боец. Прав ли съм? — обърна се той към другарите си. Те енергично закимаха. — И затова — продължи Вахит — единственият начин е да започнем преговори. Иначе всички ще загинем като Азамат.