От възмущение старецът дори се понадигна от стола:
— Кой го казва това? Десетгодишно момиченце? Грохнала бабичка? Или еднокрак инвалид? Не! Аз чувам тези думи от един командир на освободителната армия! Как не те е срам! Значи те ще убиват и ще грабят, ще изнасилват нашите жени и дъщери, а ние ще се юрнем да преговаряме с тях? Ако не знаех всичките ти бойни заслуги, Вахит, щях да си помисля, че пред мен седи предател!
Вахит удари с юмрук по масата:
— Не съм аз единственият, който мисли така!
— Е, тогава със сигурност ще загубим войната.
— Няма! Спомнете си за имам Шамил. Той влезе в преговори с руснаците. И така спаси живота на много хора.
Ибрахим премълча, като нервно прехвърляше зърната на късата броеница от черно дърво, на която се полюшваше миниатюрна, изкусно изрязана длан — мюсюлмански символ.
— И изобщо… — Вахит набра кураж и каза: — Преговорите вече започнаха.
Неочаквано старият Ибрахим отметна глава назад и се хвана за гърлото. Издаде няколко нечленоразделни звука и бавно се свлече от стола. Слугите, стоящи отстрани на негово разположение, се втурнаха да го вдигнат, след което го положиха внимателно на широкия диван в дъното на стаята. Командирите се спогледаха.
— Не биваше да му го казваш така изведнъж, Вахит. Гледай, сърцето му не издържа.
Той им махна успокояващо с ръка:
— Скоро ще се оправи, не бойте се. Пък и съм сигурен, че разузнаването вече му е доложило за преговорите.
И наистина след пет минути старецът проговори:
— Призлява ми, когато чуя, че някои изроди — с друго име не мога да ги нарека — предават своята страна! И затова ви заповядвам: да прекратите всякакви преговори!
— За съжаление това не е по силите ни, Ибрахим. Преговорите се водят на много по-високо ниво.
— Въпреки това вие сте длъжни да ги спрете.
Вахит се приближи към него, наведе се и тихо произнесе:
— Парите. Искаме ги сега. Или ще бъдем принудени да прекратим не преговорите, а всякакви военни действия.
Твърде бързо за човек, който току-що е получил сърдечна криза, старецът стана от дивана и излезе от стаята. Вахит намигна на другарите си. След една-две минути Ибрахим се върна в гостната с обемисто куфарче.
— Ето — постави го той на масата, — тук има достатъчно пари, които да осигурят вашите отряди с боеприпаси и продоволствие за половин година.
— Това е вече друга работа! — с удовлетворение произнесе Вахит и посегна към куфарчето. Но старецът отстрани ръката му.
— Както казват руснаците, бързата работа е срам за майстора.
Недей да бързаш, Вахит. Още не съм се доизказал. Ще ви го дам при едно условие.
Командирите наостриха уши.
— Повтарям: преговорите трябва да бъдат прекратени. И то от вас.
Забелязал, че и тримата се готвят да му възразят, Ибрахим вдигна ръка и внушително произнесе:
— Тихо! Не е хубаво да се прекъсват по-възрастните. Вас родителите на нищо ли не са ви научили? И без да сте ми го казвали, аз зная, че се водят преговори. И че няма да е толкова лесно те да бъдат прекратени. Но имам план…
Той даде знак на слугите си и те излязоха от стаята. Внимателно огледа всички, след което продължи:
— Има само един начин от наша страна да повлияем на преговорите. Трябва да се вземат заложници. Но не един или двама, и дори не трийсет-четиридесет. А цял един град.
— Как така? — не схвана Вахит.
— Сами ще решите как. Трябва да изберете някой малък град с население около трийсетина хиляди души. Ще натоварите двеста-триста бойци в камиони и ще влезете в града. На пропусквателните постове няма да се стискате за пари — не е моя работа да ви уча на това. Не бива да има и много жертви, иначе рискуваме да провалим работата. Но трупове трябва да има, за да ги покажат по телевизията и цяла Русия да изтръпне от страх. Трябва да задържите града колкото се може по-дълго, поне седем-осем дни, за да успеем да се запасим с оръжие.
— Доколкото разбирам — обади се Вахит, — трябва и да им поставим някакви условия?
— Разбира се. Обичайните: да се изтеглят федералните войски, пълна независимост и отделяне на Чечня от Русия. След тази акция преговорите незабавно ще бъдат прекратени.
— В такъв случай обаче федералните войски отново ще ни нападнат, след като напуснем града.
Ибрахим поклати глава.
— Не, няма да ви нападнат. Генералите вече ще бъдат по-предпазливи, защото всеки момент акцията може да се повтори. Пък и по този начин ще спечелим време и Акпер ще може да ни достави пари и оръжие. Дано Аллах му прати живот и здраве!