— Дано Аллах… — повториха след него командирите.
След като Вахит, Хусейн и Абдула си тръгнаха, старецът остана да седи до масата, като разсеяно прехвърляше зърната на броеницата си. По някое време погледна часовника, сложи си астрагановия калпак и излезе от къщата. Поменът все още продължаваше. Ибрахим мина през задния двор, прекоси овощната градина и тръгна през нивята и бостаните. Стигна до гората и навлезе в нея. След няколко минути излезе на широка поляна. Още веднъж погледна часовника си, пъхна два пръста в уста и с неподобаващо за възрастта му лекомислие хъшлашки изсвири. От гъсталака тутакси излезе висок войник в полева униформа. Впрочем, ако някой погледнеше по-отблизо, щеше да забележи, че този „войник“ е жена. С дълги, светли къдрици, които се подаваха изпод фуражката, с доста изпъкнал бюст и лека походка. Старецът й каза няколко думи, след което бързо си тръгна.
Когато той се скри сред дърветата, жената свали от рамото си малката раница, отвори я и извади оттам басмена рокля на ярки цветчета. Разкопча многобройните копчета и свали униформата, десантната фланелка, тежките кубинки и остана по чорапогащник. Позамисли се, но свали и него. После облече роклята, която прилепна по тялото й и подчерта приятните й форми, обу сандали, прибра в раницата всичко непотребно, метна я през рамо и бързо изчезна в гората. Единственото, което остана да напомня за тайнствената среща на Ибрахим със светлокосата жена, беше забравеният чорапогащник, който ослепително белееше сред зелената трева…
Опонентът
Сутринта Грязнов замина със самолет за Щатите. А Турецки, който бързо се беше съвзел след неприятния инцидент и бе уредил командировката, му заръча да се върне със златни медали. От аерогарата отиде направо в прокуратурата, за да се заеме най-после и със своя „отровител“.
Доведоха Поляков в кабинета му. Не можеше да се каже, че за прекараното денонощие на „Петровка“ бе настъпила някаква промяна в изискания талински бизнесмен, който беше все така спокоен. Но у него наистина се долавяше нещо ново. Трескавият блясък в очите му издаваше вътрешно напрежение.
„Дали се преструва? — запита се Турецки. — От отговора на този въпрос зависят много неща.“
Помести към него пакета цигари, пепелника и каза:
— Бира вече не ви предлагам. Пропуснахте шанса си.
А същевременно се чувстваше така, сякаш предната вечер самият той бе прекалил с пиенето.
— Не пуша — решително отказа Поляков, — зарязах ги преди пет години. Знаете ли колко пъти се мъчих, но все нищо не излизаше. А на една делова среща, кажи-речи, пет часа пуших цигара след цигара и по едно време неочаквано ми причерня пред очите. Усетих, че ако дръпна още веднъж, просто ще падна от стола. Тогава си казах „край“ и повече не запалих.
Турецки, който тъкмо се канеше да извади цигара, погледна колебливо пакета „Кемъл“ и го прибра в бюрото си.
— Александър Борисович — тържествено започна Поляков, — най-искрено ви моля да ме извините, задето ви погодих такъв номер. Но за жалост това беше единствената ми възможност да остана тук. Надявам се, може да се обръщам към вас по име и презиме, а не с „гражданино следовател“?
Турецки кимна. И веднага попита, сигурен какъв ще бъде отговорът:
— С други думи, искате да кажете, че сте ме упоили нарочно, с цел да ви арестуват?
— Точно така — потвърди Поляков със задоволство.
— И защо толкова искахте да се скриете именно в ареста? От кого ви е страх и търсите защита?
— Надали ще мога да се скрия. Вече съм зомби, обречен съм. В известен смисъл аз дойдох тук, за да получа нещо като индулгенция…
— Пообъркали сте адреса, трябвало е да се обърнете към Ватикана.
— Не ме разбрахте правилно. За да получа индулгенция и да споделя с вас това голямо човешко щастие.
— Наистина не ви разбирам — призна Турецки.
— Това е опасно твърдение за един следовател — усмихна се Поляков.
— Обяснете ми, ако е възможно.
— Ами ако не е?
— В такъв случай ще бъда принуден да приема вашите съображения както намеря за добре — започвайки да се дразни, отбеляза Турецки. — Това е положението. Твърде много и най-различни неща са свързани с вашата необикновена личност. Но нека приключваме с този отвлечен разговор. Готов съм още веднъж да се нагълтам с клофелин, само и само да вникна във всичките ви похождения.