— Александър Борисович, какво имаше в онова шкафче на гарата, чийто шифър ви дадох?
— Да не искате да кажете, че не знаете какво е имало там?
— Разбира се, че не зная. Или може би сте намерили вътре мои отпечатъци? А пък аз се чудя защо тук ми омазаха така пръстите.
— Вашите отпечатъци ги намерихме на едно друго място — спокойно изтъкна Турецки.
— Да, разбирам, в линейката на „Бърза помощ“. Но аз не отричам.
— И може би няма да отречете, че сте убили санитаря Менжега?
— Няма да отрека — охотно се съгласи Поляков.
Турецки го изгледа с огромно недоверие.
— Да повторя ли за протокола? — весело се усмихна Поляков, разкривайки чудесните си зъби. — Но нека да започнем отначало. Става, нали, както обичате да казвате вие.
— Именно това исках да ви предложа. И така, кога се запознахте с Менжега?
— Извинете, но все пак бих искал да знам първо какво всъщност намерихте в онова шкафче?
„И защо пък не, какво губя? — помисли си Турецки. — Той най-вероятно знае.“
— Намерихме бидони с лента.
— Какви бидони?
— Така се наричат металните кутии, в които се съхраняват кинолентите — губейки търпение, обясни Турецки.
— Там е имало кинофилми?
— Да.
Поляков се плесна по челото:
— Как не се сетих! И кои филми?
— Не знам, още не съм ги гледал.
— Имам предвид — наши или чуждестранни?
— Но какво значение има в края на краищата?
— Може би никакво, а може би съществено. Нима нямате представа откъде са се взели, нали сте следовател? И неотдавна сте били в Сочи!
Турецки трепна. Наистина, как е могъл да забрави! Нали още първия ден Трофимов му разказа, че се е вдигнал голям скандал, защото са изчезнали тринайсет филма от извънконкурсната програма на кинофестивала. И ето сега къде изплуваха те. Впрочем намерените филми бяха само два. А къде са останалите? Само това им липсваше, и тях да търсят, да не говорим пък за прословутия Принц, за когото спомена Поляков.
— В такъв случай откъде сте знаели за това скривалище? — недоверчиво попита Турецки.
— От Менжега.
— Тогава още веднъж ви питам: кога се запознахте с него?
— Преди седмица. Дойде във фирмата ми в Талин, представи се за кореспондент на някакъв местен рускоезичен вестник. Разбира се, по-късно се изясни, че такъв вестник изобщо не съществува. И най-странното е, че имаше записан предварително приемен час при мен, и то уж по моя молба. Очевидно някой е успял да имитира гласа ми, да заблуди секретарката ми, че се обаждам аз. А по това време аз по принцип бях решил да не изпускам нито една възможност за изявление в медиите. Все пак трябваше да обясня на хората какво всъщност се е случило с „Рената“. Сред пътниците имаше и много руснаци. Хората можеха изобщо да престанат да пътуват през Балтика.
— Значи смятате, че ако не сте били вие, случаят е щял да остане неизяснен. Откажете се от тоя докторски тон, Поляков. Спомнете си, че тук не е телевизията.
— Но аз не съм се натягал да ходя там. Просто ме издебнаха. Някой в хотела се е сетил кой съм и се е обадил в НТВ.
— В кой хотел по-точно? „Космос“? „Славянски“? „Интурист“? „Измайловски“? Защото сте ги сменяли всеки ден, нали така?
— Охо, проследили сте почти целия ми път. Поласкан съм от това внимание.
— За съжаление тогава извадихте късмет. Колегите ми всеки път пристигаха със закъснение. А когато сменихте документите си, изобщо загубиха следите ви.
— Ясно. Аз обаче не се криех от вас.
— А от Принца ли?
— Да, от Принца.
Турецки си спомни, че във вилата на братя Кирякови на Вела й бяха татуирали на бедрото буквата „П“. Привет от Принца.
— А какво общо има Менжега с него?
— Той му беше дясната ръка. Сега за щастие вече отрязана.
— За какво разговаряхте с Менжега в Талин?
— Ами за нищо конкретно. Още с влизането си взе да ме заплашва неясно с какво и неясно защо. От малкото, което каза, излизаше, че катастрофата с „Рената“ е планирана, един вид като удар срещу мене.
— И от кого?
— Не каза. Чувах само „ние“, „ти“. Изобщо сипеше някакви несвързани фрази.
— Вячеслав Георгиевич, откъде се взе тоя прякор — Поляка, та вие не сте криминален престъпник?