Поляков сви рамене.
— Извинете за любопитството, Александър Борисович, но през ученическите ви години как ви наричаха вашите приятели? Вероятно — Турчина? Тогава защо ме питате? Подобни неща ни съпътстват през целия живот. Те сякаш не се вземат отникъде, пък и никъде не изчезват.
— О, вие сте били философ — констатира Турецки, който неочаквано изпита задоволство, неизвестно от какво.
— При моето положение всеки би станал философ. Когато изневиделица някой тръгне да те преследва, да урежда хайки за твоите близки и всичко това без ни най-малка причина, неволно започваш да се замисляш за глобалните неща, за каквито нямаш време, отрупан от всекидневните грижи. Но кажете, защо се усмихвате така хитро, като дете, което е решило да направи някоя лудория? Надявам се, че сега няма да внесат тук някакви клещи за вадене на ноктите, нали?
— Обяснението е съвсем просто. Обърнете внимание, че вие нито веднъж не споменахте за този свой прякор — Поляка. Не се ли замислихте откъде бих могъл да го знам?
Поляков мълчеше.
— Това е първият ви провал и моето първо попадение.
— Какво ти първо — махна накрая с ръка Поляков, — от толкова провали и попадения съм стигнал до дъното и съм заприличал на решето.
— Добре де, да оставим засега тая тема. Предстои ни дълъг разговор. Та значи вие не повярвахте на „журналиста“ и го изгонихте?
— Нещо такова — направи гримаса Поляков. — Само че аз веднага му повярвах, а той изчезна без моя помощ.
— И как успяхте да го намерите?
— С цената на двата осакатени крака на сина ми. Само няколко дни преди това тоя гад се е уредил на работа в „Бърза помощ“, просто за прикритие. Като сътрудник на Принца навярно би могъл да позлати цялото си родословно дърво, стига само да знаеше какъв е смисълът на това понятие.
— А вие знаехте ли, че той живее, или поне, че е живял в Сочи?
— За първи път го чувам от вас. Но взех да се досещам, когато ми казахте какво сте намерили в гардероба на гарата.
— Защо?
— Доколкото си спомням датата от вестниците, изчезването на филмите и появата на Менжега в Москва почти съвпадат по време.
— Ни най-малко, грешите, има разлика от няколко дни.
— За мен този интервал не е съществен.
— За вас обаче. Но през това време Менжега успя да опожари една сочинска фирма — Турецки реши да играе с открити карти, — името й е „Светлина“. Говори ли ви нещо?
Поляков трепна, сякаш му бяха ударили шамар.
— Ако не се лъжа, тази фирма е на Герат Климов — гледайки го втренчено в очите, поясни Турецки. — Тоест бившата фирма на Герат Климов. На покойния Герат Климов.
— Какво? Как? Кога?
— Бяхте ли с него близки приятели?
Поляков избърса капчиците пот, избили по челото му.
— По-скоро близки събеседници. Общувахме само по телефона. Съвсем рядко се виждахме, може би веднъж в годината, не по-често.
— Но по телефона сте си общували често, нали? Именно по телефона — с неприятна усмивка уточни Турецки.
— Защо ми задавате тези нелепи въпроси?
— Имате ли някакво недвижимо имущество в Сочи или в Адлер? Може би на името на някое фиктивно лице?
— Не, нямам, и никога не съм имал.
— Познавате ли братя Кирякови от Сочи?
— Не.
— Тогава може би познавате някой човек, известен като Батона?
— Батона ли, че кой е той? И защо са всички тези нелепи въпроси?
— Добре, продължете разказа си. Докъде бяхме стигнали?
След дълго мълчание Поляков с видима неохота отново заразказва:
— Менжега е имал племенник, специален кореспондент в Прибалтика на един голям московски вестник. Нямам предвид само Естония, а и трите прибалтийски републики. Доколкото зная, той е бил на трийсет и няколко години. Никога през живота си не съм го виждал. Свързан съм с него само по косвен начин, тъй като е имал нещастието да загине при катастрофата на моя ферибот. Дали е знаел чичото, че „Рената“ ще потъне точно когато е заминавал родният му племенник — нямам представа. От този изрод всичко може да се очаква. Искрено съжалявам, че нямахте възможност да се запознаете с него — откровено сподели Поляков. — Всъщност може и да не е знаел, че той ще попадне сред пътниците. Важното е само едно. След гибелта на младия Менжега, Менжега-старши си е извадил фалшива журналистическа карта и редакционни удостоверения на свое име и както подозирам, ги е използвал доста сполучливо. Естествено, в редакцията не са знаели нищо за това. Разбрах го още в началото, когато се обадих там, за да разнищя тая история. Но щом казвате, че наскоро се е върнал от Сочи, значи тоя дядка е бил същински метеор. Помислете само! Живее си старецът край красивото море и изведнъж — хоп! — пристига в Талин, за да сплаши Поляков-старши. След това се връща в Сочи, опожарява „Светлина“ и веднага пак идва в Москва, на секундата се урежда като санитар в „Бърза помощ“ и наказва Поляков-младши. Ами че това е просто нашенски супермен…