Те мълчаха, от което тя си извади заключение, че това наистина е така.
— Аз съм от неговите хора, но нямам намерение да ви преча. Дори ще ви помогна. Но при едно условие — ще делим парите и ще ми отговорите на един въпрос.
Двамата продължаваха да мълчат.
— Поляка ли ви изпраща?
Игор едва забележимо кимна. После помисли и каза:
— Една трета от хонорара. Пет хилки в зелено.
Всъщност Алла им бе поискала парите само за да се застрахова, иначе те можеха да се досетят, че интересите й се простират много по-надалеч. За нея беше по-важно да се увери, че именно Поляка — естонският партньор на Гибона — е изпратил при него наемни убийци, след като е узнал, че е прекаран…
— Утре Гибона ще излезе на разходка — усмихна се тя — рано сутринта…
Когато излезе от претъпканата чакалня на аерогара „Домоедово“, Алла се отправи към таксиметровата пиаца. От предпазливост реши да изчака цялата разнородна тълпа пътници и посрещачи, натоварени с куфари, чанти, кашони. След двайсетина минути се качи в една стара, раздрънкана волга и каза на шофьора:
— На Николиния хълм.
Стратегични резерви
Марченко от все сърце мразеше главоболната си работа. Как пък решиха точно на него, кроткия и добросъвестен служител, да възложат такова шумно и объркано дело. Още от самото начало му стана противно да се занимава с катастрофата на тоя проклет ферибот. Пък и имаше нещо особено неприятно и дори плашещо в историята, която се опитваше да разследва самостоятелно оня досадник, оня нещастен шведо-естонец Рейн Мяяхе. Лека му пръст.
„А, не — помисли си той с досада, — никога няма да свикна с техните имена и езика им, нито пък ще мога да се оправя с тукашните бъркотии. И най-важното, продължавам да си трая, макар че всичко това ми дойде като на свинче — звънче. Или не звънче, ами свирка.“
Марченко се почеса по брадичката.
„Не, не, точно звънче. Онова проклето позвъняване… което прати момчето на оня свят. Беше от Сочи. Аз трябваше нещо да направя. Да проявя активност. Да тичам нагоре-надолу. Пък и преди няколко дни пак позвъниха от Сочи, интересуваха се от Вячеслав Поляков, който изчезна преди седмица. И сега трябва поне да се присъединя към тяхното разследване, непременно. А тук по-младите и по-дръзките колеги нека ловят с пълна пара всякакви бандити и шпиони. Предавам ви щафетата, момчета. Чисто и просто искам да бъда задействан в система, в която хората работят! Ра-бо-тят, а не само да седят на стола и да си протриват гащите. Защото винаги е лошо да са ти скъсани панталоните на задника дупките се виждат отдалече!“
Марченко посегна към телефона и си помисли какво рискува с едно такова обаждане. Ами ако му се наложи да отиде в Сочи? Летният курорт с нищо не можеше да съблазни стар вълк като него. А той наистина беше вълк, само че вече доста инертен. Но тепърва ще се проявява. Ще напомни за себе си. И ако сега, например в този момент, му доведат в кабинета някой Чикатило, той ще му извади душата, но на всяка цена ще разбере къде е заровил труповете на още двайсетина от своите неизвестни жертви. Да де, ама никой никого не му довежда…
Не, все пак трябва да се разтича, да покаже активност. Иначе рано или късно някой ще го накисне пред шефовете.
Свърза се със сочинското управление на МВР и като поговори с началника на криминалната милиция майор Трофимов — веселяк и шегаджия с малко фамилиарно държание, — за свое най-голямо учудване изясни, че е попаднал точно на човека, който му трябва. Оказа се, че в Сочи вече са намерили онази необикновена апаратура за убийства, а някои от злосторниците са заловени, други още се издирват. С това се занимава специално командированият ас от Главната прокуратура на Русия. Сега всички материали и апаратурата са при него. И всички въпроси във връзка с делото също се изпращат там.
„Значи ще трябва да замина за Москва? Няма как — ще се наложи. Дали при Турецки, Донецки или Жванецки — все тая… И за да не отида с празни ръце като някое тъпо провинциално ченге, ще взема нещо от моите стратегични резерви. Така че, господа бизнесмени, какво ще кажете да извадим за вас някое компроматче, няколко от вашите кирливи ризки?“
Ламбадата
— Къде си тръгнал бе, заплес, нали веднага ще те изям!
— Ще имаш много здраве, не виждаш ли топа ми? Само опитай и след три хода си мат.
Скучно беше на блокадния пост. Единствените им развлечения бяха домино, карти и шах. Разбира се, можеха също така и да си лъскат катарамите и копчетата, за да заблестят ослепително, да си гладят ръбовете на бричовете или да си прибавят нашивки на пагоните до времето, когато ще станат дембели. Да, но кога ще дойде това време…