— Карай, Димон, ти си на ход, какво толкова му мислиш?
— О, писна ми вече…
В стаята бяха четирима войници — целият контингент на малкия пост почти на границата с Ингушетия. Разбира се, до оня ден тук имаше цял взвод, но пристигна заповед и повечето войници заминаха на предните позиции. Тук беше тихо и спокойно, нямаше никакви бандитски формирования, пък и не можеше да има — наоколо бяха пръснати малки селца, в които живееха ингуши. Ето защо командването бе сметнало за необходимо да остави тук само четирима души.
Беше голяма жега. В края на август слънцето в Кавказ приличаше особено силно, сякаш бързаше да отпрати цялата топлина, която не бе изразходвало през трите летни месеца. Войниците седяха по потници и долни гащи, но въпреки това по бръснатите им вратове постоянно се стичаха капчици пот.
Пейзажът наоколо не радваше окото — обгорена от слънцето степ, прашен път, а в далечината — изоставена кошара…
— Ех, май по-добре щеше да е, ако ни бяха изпратили срещу „духовете“.
— Абе ти откачаш ли? Да не ти е омръзнал животът?
— Ти откачаш. Докато нашите пристигнат, докато мине едно-друго — и войната, току-виж, свършила.
— Да бе, да, чакай ти да ударят на коча камбаните. Ще е свършила друг път.
— Нали вече се водят преговори. Трябва да свърши. И тогава първо ще ни пуснат в домашна отпуска, а след това ще се върна в родната част край Смоленск. Ох, как ще се наплюскам със сметана! Наблизо е кравефермата. Понякога прескачахме дотам със „самоходката“. А доячките, все млади момичета, първо ни нахранваха с мляко и сметана, а после… Какво ли не правехме с тях!
Той подбели очи, за да покаже, че няма думи да изрази чувствата си.
Тези лъжи бяха до болка познати на всички, но пък за какво можеха да говорят сега, ако не за жени?
— Много лъжеш, Андрюха, оля се — лениво се обади Федя. — Виж, когато ние бяхме в Грозни, отсреща имаше една санитарна част, делеше ни само пътят. Сестрите не бяха местни, а доброволки от Поволжието. Та те, щом сложеха болните да спят, идваха при нас в казармата. И оставаха за цяла нощ, чак до сутринта. Всяка буташе на десетина души. А после, като идеш в наряд, очите ти лепнат за сън и вземеш, че отскочиш до някоя изоставена къща да подремнеш. Веднъж мен дори ме засякоха. Седем дни лежах в карцера. А когато излязох, санитарната част я бяха преместили в Гудемерс. Ама много ме беше яд…
— А тука, дявол го взел, няма жива душа — намеси се в разговора Дима. — Помня, че веднъж при нас във Вологда…
Неочаквано млъкна и се загледа през прозореца.
— Я гледай, Федюха, каква кукла иде насам.
Федя погледна през прозореца:
— Да бе, вярно, мадама — един път, и отдалече можеш да си изплакнеш окото! И откъде ли се взе?
Дори Андрей и Филя скочиха от койките, за да видят „куклата“. Всъщност това си беше истинско събитие за тукашните места. По прашния път вървеше стройна девойка, с бяла кожа и най-важното — с руса коса! Войниците отдавна не бяха виждали такава жена. Светлата рокля, която подчертаваше стройната й фигура, също изглеждаше необичайно сред този пущинак. Девойката уверено крачеше по пътя. Носеше малка раница.
— Чудесна е! Не мислех, че по тия места се въдят такива хубавици — замислено произнесе Андрей.
— Дали да не се запознаем, а?
— Ами, много си й притрябвал! Сигурно е жена на някой тузар. Не виждаш ли колко самоуверено върви, от нищо не я е страх.
Дима поклати глава със съмнение:
— Тузарите не ходят пеша. Навярно е чужденка. От чуждестранните журналисти. Тях нито един чеченец не би посмял да ги закачи.
— Тогава можем поне да й проверим документите — предложи Федя. — Имаме пълното право.
— Ти първо вземи да се облечеш — насмешливо се обади Дима, — защото като те види да тичаш към нея по долни гащи, ще вземе да си помисли, че си хукнал да я изнасилваш.
— Е, и какво от това?
— Ами такова. Петнайсет годинки пандела. И там ще падне едно плюскане на сметана… да се скъсаш.
Всички се засмяха, без да откъсват очи от приближаващата се „мадама“.
— И все пак аз отивам да се запозная с нея — решително каза Федя и взе да облича униформата си, като същевременно се мъчеше да напъха единия си крак в ботуша. — Съгласно заповедите сме длъжни да проверяваме документите на всички. А при по-специални случаи и да ги обискираме — хитро намигна на приятелите си, — с това също се наемам.