До идването на Павел, учителя ми по английски, оставаше още час и половина. Имах време да се пошматкам още из къщата. Може пък да срещна Светка и да си полафя с нея. Отдавна ми се ще, но все не набирам смелост. Оня път се получи малко кофти. По-добре веднага да я бях оправил, отколкото после сама да ми се разсъблече. Ако я срещна, трябва да й се извиня.
Светка тъкмо сменяше бельото в стаята ми. Когато влязох, тя се беше надупила над леглото и прибираше чаршафа. Щом вратата след мене се хлопна, Света трепна и замря.
— Здрасти — спрях се до прага, — как е?
— Здравей — обърна се тя рязко и дръпна полата си надолу.
— Да не ти попречих нещо?
— А, не, тъкмо вече си тръгвах — уплашено възкликна Светка, събра набързо бельото на купчина и като го прегърна, забърза към вратата.
— Ама чакай де!
Тя послушно спря. Страхотно, какво можеш да направиш от човека. Само че не мога да си обясня защо я стряскам чак толкова. Нали няма да я изнасилвам…
— Светка, отдавна ми се иска да си поприказвам с тебе.
— Благодаря ти, че си се застъпил пред Едуард Николаевич — прекъсна ме тя и нервно се огледа настрани.
— Е, голяма работа… Светка, аз… Ще пиеш ли сок?
— Не, благодаря.
— Както искаш. Аз ще пийна.
Налях си сок и дълго пих, извърнал очи към нея.
— Е, хайде да си тръгвам. Имам много работа, пък и…
— Чакай де, чакай, къде си се разбързала? Тука направо ще откача от скука, а ти не искаш да си поприказваме малко. Седни де, какво си се изтъпанила права като ония горили…
Тя приседна на крайчеца на фотьойла, като все поглеждаше към вратата. Сигурно ако бях направил крачка към нея, щеше да изхвръкне от стаята като тапа.
— Светка, извинявай, че… че тогава взех да ти се натискам. Не се сдържах, разбираш ли… Няма да се повтори. Честно.
Нищо не отговори.
— Не мисли, че си длъжна да седиш тука само защото аз съм ти казал. Просто те помолих, това е. В тоя проклет замък нямам дори с кого да си полафя…
— Извинявай, но трябва да ида да си гледам работата — изправи се тя, като от бързане изтърва един чаршаф. — Нямам време, и изобщо… Извинявай…
Е, това е. Пак ми възира. По-добре оня път да я бях изчукал, така и така нищо няма да излезе с нея.
До идването на англичанина оставаше още един час. А аз нямах какво да правя дори за пет минути.
На терасата нямаше никой. И в предния двор. Само двамата пазачи при вратата и един в надстройката. Ужасна скука. Интересно дали ще стрелят, ако се опитам да изляза оттука? Или само ще ми друснат един тупаник? Сигурно ще изям поне някой шамар. Но по-добре да не опитвам.
В задния двор обаче нямаше никаква охрана. Пък и никога не беше имало, поне аз не бях виждал. Защото оградата беше много висока — четири-пет метра. Но можех да се кача на нея с известни усилия. Зад бараката имаше цяла камара от стари бензинови варели. По тях можех да се кача на покрива и оттам да скоча на оградата.
Качването беше лесно, прехвърлянето на оградата — също. Почувствах се почти на свобода. Почти, защото все пак оградата беше много висока. Ако скочех от нея, после нямаше как да се върна. Щеше да се наложи да минавам през вратата. А там са ония горили… Е, свободата можеше да почака, докато набъбне спестовната ми книжка.
Седнах и затворих очи, като се мъчех да не поглеждам към отсрещния бор. Странно, тук дори и въздухът е някак по-различен. А си мислех — какво са пет метра, нали отвън ме чака свободата?
— Как е там горе?
Трепнах от изненада и се огледах. Точно под краката си видях някаква жена. Беше вдигнала глава и ме разглеждаше, засенчила с ръка очи.
— Здравейте.
— Чия е тази красива вила?
— На цар Салтан — измайтапих се аз.
— Ясно. А ти кой си?
— Неговият син, царчето.
— Царчееето? — засмя се тя. — Ами защо тогава висиш на оградата, щом като си царски син? Царските синове не се катерят по оградите. Не е редно някак.
— За тях всичко е редно. Затова са царчета — отговорих й аз по достойнство и си погледнах часовника. Оставаше ми маса време.
— А ще ми кажеш ли, царче, дали тука случайно не живее Принца? — попита тя, при което за малко да падна от оградата.