— Така, значи в трети? И няма да промените решението си?
— Не, няма.
„Майната ти, дърта глупачко. Дръжки ще вземеш, а не сто хиляди.“
Ужас, какво може да направи телевизията с хората. Дори бях забравил, че съм отвлечен. От четири часа седя тука отвлечен и въртя каналите. Да, четири часа, не по-малко. Поне оная кучка да ми беше донесла някаква кльопачка.
— Ей, ти! — ритнах веднъж-два пъти вратата. — Я отвори!
— Какво искаш? — чух гласа й отвън. — В тоалетната ли ти се ходи?
— Не. Искам да плюскам.
— Ще потраеш. Вкъщи Принца ще те нахрани… Ако всичко върви добре.
— Ако всичко върви добре, утре ще те изплюскам за закуска, разбра ли? Така че е най-добре да ме нахраниш сега.
— Казах вече, ще минеш и без това. И кротувай, защото ще взема да изключа бушона и няма да гледаш телевизия.
Е, добре, щом ми върти такива номера, тъпкано ще й го върна. Да не си мисли, че съм преритал за нейната щайга?
Грабнах дистанционното и тъкмо се наканих да го запратя в екрана, нещо ме спря.
— … на това малко ингушко градче, внезапно бяха събудени от започналата стрелба. В течение на час и половина голяма военна формировка под началството на полевия командир Согу Тъкаев превзе милицията, кметството и родилния дом…
Водещата продължаваше невъзмутимо да чете текста, а през това време се мяркаха документални кадри от произшествието. Изгорял автобус. Някакъв мъж се търкаля в локва кръв. По улицата тичат жени с деца на ръце.
Но какво ли ме беше спряло? Нещо се бе мярнало на екрана и веднага беше изчезнало. Някакво лице или още нещо. Нещо, което вече съм виждал. Нещо познато.
— … Все по-често кавказкият конфликт започва да избива извън границите на републиката — продължаваше да дудне водещата. — В Кремъл по този повод още от сутринта се събраха на съвещание ръководителите на силовите министерства, присъстваше и президентът Борис…
И все пак нещо ме спря. Но какво толкова видях? Това сигурно се е случвало на всекиго. Например да не можеш да се сетиш за някоя дума или нечие име. Върти ти се в главата, на езика ти е и си мислиш, че ей сега ще го кажеш. И така се мъчиш един, два, три часа, докато ти писне. Чак на другия ден си го спомняш, и то без повод, съвсем случайно.
— Нашият екип пристигна на местопроизшествието три часа по-късно. Вижте и специалния ни репортаж.
Дали пък няма да покажат нещото? Може би. Пак се паркирах на дивана и вперих очи в щайгата.
— Какво да ти приготвя? — извика Алла иззад вратата. — Имам кокошка и шунка.
— Ми тая заран се събудих от звън на стъкла, строшиха се всички прозорци вкъщи — разказваше някакъв старец на носилка. — Скочих и видях къщата на съседа да гори. Отначало нищо не разбрах, а сетне видях по улицата няколко мъже с автомати. Всички избягахме в градината и се скрихме…
— Кокошката ли да ти стопля, или искаш чай със сандвичи? — викаше Алла зад вратата.
— Бе я се разкарай с твойта кокошка!
— Това доскоро беше автобусна спирка — сърцераздирателно говореше мъжки глас. — А сега на нейно място е останала само купчина желязо…
Ами, купчина желязо. Само дето е малко обгоряла. Като я боядисат, ще стане чисто нова.
— … Опитахме да се срещнем със Согу Тъкаев. Той охотно се съгласи да ни даде интервю, откъси от което предлагаме на вашето внимание…
Ето какво било! Това лице вече съм го виждал. Не, не самия Тъкаев, който взе да крещи срещу камерата: „Аллах акбар!“, ами един друг човек, който стоеше недалече сред тълпата въоръжени мъже. Въртеше глава и оглеждаше наоколо, като държеше автомата си готов за стрелба. Със зелена кърпа, вързана през челото, с бронирана жилетка, облечена над дънково яке и камуфлажен гащеризон.
Да, със сигурност съм го виждал, и то наскоро. Рижа брада, сипаничаво лице, клюндрест нос. И тия студени очи, от чийто поглед те побиват тръпки. Само че къде?
— … Засега това е цялата ни информация за събитията в Северен Кавказ. За по-нататъшното им развитие очаквайте следващите ни…
Къде? Къде ли може да съм виждал тая рижа брада? Но не е било в някой филм, сигурен съм…
Неочаквано зад вратата се чу смях. И не само женски, но и мъжки. Изключих щайгата и се ослушах. Но не можах да чуя нищо ясно. Само глухи гласове и смях.