Значи кучката не е сама в апартамента. Някой е дошъл. Или си е бил тук, но не се е обаждал досега. Ако от Алла не ме беше страх чак толкова, сега вече наистина ме хвана шубето. Мъжете не се лигавят като жените. Веднага ще ми извие врата. Пак добре, че не гръмнах телевизора. Оня щеше да ми разкаже играта.
А Принца никакъв го няма. Пък и за какъв дявол, пита се в задачата, е длъжен да идва? Веднъж вече ме прибра от улицата, не може вечно да продължава така. На негово място хич нямаше да ми пука.
Когато ключът на вратата взе да се превърта, инстинктивно сграбчих дистанционното. Макар че, право да си кажа, не ми придаде кой знае каква увереност:
Вратата бавно се отвори.
— Е, Тарзане, как се чувстваш тука?
Въздъхнах от облекчение и изтървах дистанционното на пода.
— Хайде, тръгвай. Да се прибираме вкъщи. — Принца ми хвърли едно чисто ново кожено яке. — Облечи го, че навън вали.
— Ох, Принце, той ми се държа така нагло, като същински уличник — глезено взе да му се жалва Алла. — Постоянно ме заплашваше, че ако не го пусна, ти си щял да ме изядеш с парцалите…
— Не мога, на диета съм — засмя се той, поразроши ми косата и ме бутна по гърба. — Хайде, давай по-бързичко, че имам много работа.
По дяволите! Значи наистина са приятели. И тогава защо тая кикимора ме фрасна по главата и ме набута в багажника? Да не би това да са някакви майтапи помежду им? И така да си правят общите заварки?
Тримата се качихме в старата й хонда и потеглихме към къщи. Беше се стъмнило вече. Излезе, че тя ме беше откарала чак в Чертаново.
— И тогава грабнах дезодоранта и целия го източих в муцката й!
През целия път разправяше на Принца някакви глупашки истории, а той се скъсваше да се смее. Само веднъж се обърна към мене на един светофар и попита:
— Какво ще кажеш — къде е по-приятно да се пътува: тука или в багажника?
Не му отговорих и мълчаливо се загледах през прозореца.
— Но аз все още не мога да разбера — на шега ли го направи, или сериозно? — обърна се той към нея. — Хайде, признай си, че сте се наговорили да ми погодите един хубав номер!
— Разбира се, че се наговорихме! — обърна се тя весело за потвърждение към мен. — Кажи му, Макс, кажи му, защото той не ми вярва.
— Бе я си гледай пътя!
Принца нервно трепна и каза:
— Така не бива да се говори на дама! В края на краищата вината си е твоя. Трябва да си голям глупак, за да повярваш… Не, бога ми, държи се като същинско дете!
Направо ме вбесяваше това тяхно веселие. Подобни майтапи хич не понасям. Затова, когато пристигнахме, исках веднага да избягам в стаята си. Но Принца ме сграбчи за рамото и тихо каза:
— Не бих желал да си отиваш точно сега.
— Спи ми се — излъгах го намръщено. Но той нямаше намерение да ме пуска.
— Нищо, ще потраеш. Имаме работа за един час, не повече. Пък и ти дори не си обядвал. Иди в трапезарията, там вече е сервирано.
— Ама той не щя да яде! — взе да ръкомаха Алла, като продължаваше да му се лигави. — Предлагах му и сандвичи с шунка, и печена кокошка. Отказа ми.
Щом спомена за сандвичите, аз веднага се сетих за оня с рижата брада, въоръжения от репортажа. И пак ми заседна като трън в мозъка.
— Ще ядеш, или няма? — попита Принца.
За вечеря имаше печена моруна с гарнитура от грах, плодова салата и горещ шоколад. Ометох всичко това за две минути. Кой каквото ще да казва, ама тука кльопачката е на корем. Е, вярно, както излиза, може и да те пречукат всеки момент.
А Принца и тая кучка не бързаха да вечерят. Приказваха за някакъв вертолет с „жълтурка“, за Сибир, майтапеха се с всякакви гибони и батони.
— Така — след четиресет минути Принца си допи виното и стана от масата. — А сега искам да ви покажа нещо.
— Почакай, не съм си допила шоколада — пак му се изглези Алла. — Пък и се чувствам малко уморена. Защо не ни го покажеш утре, а?
— Защото утре си е утре, не е днес. Пък и така говорят само мързеливците. Хайде.
— Е, добре, знам, че няма да ме оставиш на мира…
Тя обърса дебелите си джуки със салфетката и неохотно се надигна от стола.
Кой знае защо, той ни поведе към мазето. Двамата с Алла вървяха бавно по коридора, сякаш се разхождаха, а аз послушно се влачех подире им.
— Този пейзаж го купих при откриването на една изложба. От осемнайсети век е — показваше й той картините, окачени по стените. — А това е Шагал. Между другото, оригинал е. Това пък е Глазунов. Купих го от един музей по някакъв повод. А тази картина е от Шемякин. Нарисува я по моя поръчка. Алчен мръсник, поиска ми половин милион.