— И ти му даде?
— А какво да правя?
— Даа — зяпаше тя наоколо, — добре си живуркаш.
— О, това още нищо не е — изтежкари се той и прегърна тая дебелана през кръста. — Така да се каже, въведение към приказката. Тепърва започва и самата приказка. От следващия завой надясно.
А при следващия завой вече ни очакваха двама от горилите му. Учтиво хванаха Алла за ръцете и й сложиха белезници. Дори не можах да схвана веднага какво точно става. А май че и тя самата не стопли. Защото продължаваше да се хили глупашки и да се оглежда наоколо. Поне се усети да попита Принца:
— Ама това някаква шега ли е?
Той обаче само презрително се усмихна. Лицето му стана някак каменно, непроницаемо. Погледна я, после ми намигна и каза:
— Водете я, момчета!
И момчетата я поведоха. Събориха я на пода и я повлякоха за косата.
— Мръсници! — писна тя. — Пуснете ме! Боли! Принце, нали ти казах… А-а, гадняр такъв?
Той спокойно ме погледна и каза:
— Това е. Сега вече можеш да не се страхуваш. И няма повече да скачаш през оградата, разбрахме се, нали? Минавай като всички нормални хора през вратата. Никой не ти забранява, никой не те спира.
Когато влязохме в стаята, Алла бе вече цялата в кръв. Висеше вързана за ръцете към някаква тръба до тавана и скимтеше като кутре.
— Та такива ми ти работи, Аллочка — приближи се към нея Принца, хвана я за брадичката и, като повдигна главата й, втренчено я погледна в очите. — Не бих казал, че това ще ти е за урок, защото няма да ти потрябва за в бъдеще.
— Моля те — простена тя, а от устата й потекоха кървави слюнки, — недей… Аз дойдох при тебе, за да ти предам бизнеса…
— Не, ти не дойде при мен като гост — прекъсна я Едуард Николаевич, сякаш тя бе ученичка, а той — неин учител. — Ти предпочете да дойдеш като крадец, през задната врата…
— Страхувах се, че няма да стигна до тебе! — скимтеше Алла. — Исках да се застраховам…
— Ето, нали стигна… — меко се усмихна Принца. И без да се засилва много, я тресна с юмрук под брадата. От устата й рукна кръв. Той обърса ръката си в полата на роклята й. — Сега вече знаеш, че с мене шега не бива. А ти си въобразяваше, че ще ти оставя бизнеса на Гибона? Мислеше, че ще ме изплашиш? Мислеше с провинциалните си хитрости да ме изместиш? Не, няма да ти оставя „жълтурката“. Тя ми трябва. И то не за да си гледам кефа. Разбра ли?
— Разбрах — опита се тя послушно да кимне, но главата й клюмна на гърдите.
— Браво, така те искам — отново се усмихна Принца и се обърна към единия от горилите. — Я ми донеси една бира.
Ето какво било! Знаех си аз, че щом престанеш да мислиш как не можеш да се сетиш за едно нещо, и бам! — то само ти идва в главата.
„Я донеси една бира, момче…“ Сякаш виждах пред себе си рижобрадия мъжага с пушка в ръце. Току-що беше стрелял. В стрелбището, което е в същото подземие, ама другата врата. И то само преди няколко дни.
— Нищо няма да ти кажа — изхриптя Алла. — Ще ми вземеш „жълтурката“ на куково лято…
— Ще видим тая работа — усмихна се Принца и се обърна към мене: — Хайде, Макс, вече можеш да вървиш да спиш.
— А? Добре — опомних се аз от вцепенението и излязох от стаята.
„Рижия, жълтурката… — мислех си аз, докато се качвах по стълбите. — И защо ги свързвам така тези две неща?“
В същия миг се чуха сърцераздирателни женски писъци…
Подаръкът
Рано сутринта край Ени-Чу се приземи малък военен хеликоптер. В това нямаше нищо необичайно: селото получаваше само по въздух необходимите продукти и стоки за бита, така че ако от време на време тук не се приземяваше по някой хеликоптер, жителите му щяха да бъдат принудени както преди сто години да тръгнат по вече забравените планински пътеки, по които можеше да се мине само пеша или на магаре. Впрочем точно този хеликоптер не носеше подобен товар. Перките му още не бяха спрели да се въртят, когато през вратата бе спусната сгъваемата стълба. След секунди оттам слязоха група военни, сред които биеше на очи един с униформена пилотка и генералска униформа. А останалите явно бяха негови подчинени и охраната му. Мъжът с бързи крачки се отправи към къщите. С него тръгнаха петима бойци с автомати.