Старецът подигравателно го гледаше.
— Свърши ли? Сега ти ме изслушай — отсече той и си доля вино. — Навярно по-добре от мен знаеш, че някакви предатели са започнали да преговарят с федералните.
— Тия преговори се водят от моите хора! — подвикна генералът.
— Тъй че със сигурност трябва да си наясно — спокойно продължи старецът, без да му обръща внимание, — че това не е в нашите интереси.
— И защо?
— Защото Москва никога няма да се съгласи ние да се отделим. Изключено.
— Но бихме могли например да се решим на разумен компромис.
— „Компромис“ — подигравателно повтори Ибрахим, — което означава, че пак ще си останем колония както по-рано. Това е неприемливо за нас. Независимостта може да се извоюва само с оръжие.
— Стига толкова! — плесна се по коленете генералът. Към масата вече не посягаше. — Не помислихте ли колко още хора ще загинат?!
Старецът си бодна с вилицата едно парче месо.
— А колко души вече сме загубили? Ти за това помисли ли? Ако прекратим войната сега, народът никога няма да ни го прости.
— Аз пък смятам — навъси се генералът, — че народът иска точно мир.
Ибрахим поклати глава:
— Колко хубаво е, че нищо не зависи от това, какво смяташ ти.
Генералът изкриви устни:
— Така ли? Не зависи? Ами ако още утре дам заповед да се прекратят бойните действия?
Старецът се усмихна с пренебрежение и изплю в шепата си една маслинена костилка.
— Да бе, при твоите заповеди командирите направо припкат. При кого ходят да искат пари? А? Идват при мене.
Генералът кимна.
— Много добре — с удовлетворение отбеляза Ибрахим. — Ясно е, че от тебе нищо не зависи. Но нека това да не те обижда. Аз също не съм решаващият фактор. Изходът на войната не зависи и от мен. А от Акпер.
Генералът тихичко изруга и запита:
— А не смятате ли, Ибрахим, че е по-лошо да бъдем зависими от Акпер, отколкото от Москва?
Ибрахим рязко стана от стола си:
— Не се самозабравяй! — заплашително подвикна, тръскайки бялата си брада. — Ти съществуваш само благодарение на Акпер! И ако не бяха неговите пари, отдавна да сме загубили войната! Жалко пале! Не ти е работа да преценяваш кое е по-добро или по-лошо! Твоята работа е да даваш интервюта по телевизията, за да мислят всички, че ти си тук главният. Мамец, който да привлича вниманието!
След тази гневна тирада на стареца генералът забележимо омекна:
— Ами добре. Щом така смятате, ще се подчиня.
И изпи на един дъх виното си.
Старецът въздъхна с облекчение:
— Отдавна трябваше да го разбереш… — и като помести към генерала купичката с маслини, го подкани: — Хапвай си, синко.
Няколко минути минаха в мълчание, което генералът пръв наруши:
— И какво трябва да правя?
— Каквото и по-рано. Стой си в планините и давай интервюта на журналистите, които се доберат до тебе. За всичко останало ще се погрижим ние.
— С други думи — замислено произнесе генералът, — окончателно ме отстранявате от военното командване?
— Какво говориш? Ние определяме стратегията, а тактиката е възложена на тебе. За всичко се съветваме с тебе. Поддържаме постоянна връзка. Не е ли така?… Впрочем защо напоследък все не мога да се свържа с тебе по телефона?
— Как така? Защо да не можете? — разтревожи се генералът и извади мобифона от джоба си.
— Е — махна с ръка Ибрахим, — ти си много изостанал, синко! Хвърли тая вехтория или я подари на децата да си играят. Чакай!
Излезе от стаята и след минута се върна.
— Другия път, вместо да се разкарваш с хеликоптера, можеш да ми позвъниш.
И той подаде на генерала един клетъчен телефон…
Собственикът на газопровод
Единственият проблем беше, че Москва е с над десетмилионно население, а всеки ден из улиците се движат още, кажи-речи, един милион гости на града. Върви, че намери сред тях две хиляди души, пристигнали от Сочи в организирана група.
Вече без никакъв резултат бяха проверени всички хотели. Но никой не можеше да каже колко ли още частни квартири и хотелчета има в столицата. Рано или късно „афганците“ все трябваше да изникнат отнякъде, поне това беше абсолютно сигурно. Стига само Москва да не е междинен пункт. „Не бутай говното, защото ще размирише! — мрачно си спомни Турецки народната мъдрост. — Колко ли дела вече ми се струпаха на главата? Убийството на Малахов — едно. «Жълтурката», тоест златото — две. Поляков — три. Ако до ден-днешен все още съществуваше СССР, случаят в Талин също щеше да е мой. Сега ще се наложи да ги обединим. Още едно главоболие…“