По-скоро от безсилие, отколкото с конкретна цел Турецки отново извика Поляков на разпит. Единственото, което междувременно бе успял да научи от него, беше подробната схема за прехвърлянето на злато и цветни метали в чужбина. Впрочем само по себе си и това не беше малко постижение, но за вчерашния ден.
— Известно ли ви беше, че вашият приятел Герат имаше, така да се каже, под свое командване, цяла бригада от добре обучени хора? — този въпрос бе зададен от Трофимов.
— За първи път чувам. Тоест знаех, разбира се, че има някакви хора, но чак пък две хиляди души?
— В такъв случай очевидно не ви засяга фактът, че наскоро всички те са пристигнали в Москва? — провокира го Турецки.
Поляков премълча. Трофимов внимателно го наблюдаваше.
— И все пак, защо се отървахте от полковник Малахов? — с искрено недоумение попита той. — Та нали Малахов беше в приятелски отношения с Герат? Струва ми се, че сте действали някак срещу бизнеса си.
— Нямам нищо общо с това убийство — за стотен път повтори Поляков. — Не стоварвайте всички криви дърва на гърба ми. После самите вие трудно ще се оправите.
— Разкажете ни тогава за Герат Климов.
— Какво по-точно?
— Всичко, което знаете. Как се запознахте. На каква база почиваха вашите отношения — предложи Турецки. — За да избегнем недоразуменията и излишните лъжи, искам още отсега да ви кажа онова, което пропуснах миналия път. Вела Климова ви знае като Поляка от думите на съпруга си. И в Сочи сте били известни само с този прякор.
— Двамата с Герат лежахме в една болница — уморено започна Поляков, — в очната клиника на професор Фьодоров. Беше преди седем години. За операция там се чакаше на страхотна опашка и аз му помогнах да го приемат по-бързо. Пъхнах в ръката на някого бая кръгла сумичка, не помня вече на кого и колко. Тогава имах катаракта. А той — само едно око, при това с чудовищен оток. И така, излекува се човекът, върна се в Сочи, а след известно време ми се обади в Талин, настояваше да си върне борча. Но аз му казах, че няма нужда. По-добре да вложи парите в някой бизнес. Просто се пошегувах, защото с тия пари нищо не можеше да се направи. Но те дадоха лихва, и то колосална. Така че той дори започна да плаща заплати на своите орли от моите лихви. Сякаш искаше по-здраво да се обвърже с мен. А по-нататък — още повече. Същевременно Герат играеше на борсата като луд. И редовно печелеше. Обаждаше се веднъж в годината да иска съвет и аз редовно му подсказвах по нещо. И Герат си втълпи, че ми е страшно задължен. По никакъв начин не можех да го разубедя. Та това е всичко. С моя бизнес нямаше пряка връзка. С една дума, беше особен човек. Понякога ми се струва, че беше малко, как да кажа, в сексуално отношение… Нали разбирате, обратен. Но сигурно съм се излъгал. Любимият му израз беше „сурова мъжка дружба“. Какво още? Обичаше да играе на всякакви идиотски игри за точност. От хвърляне на стрелички до билярд.
Поляков погледна към Трофимов.
— Нещо не е наред ли? — попита майорът.
— Не, нищо. Вече всичко разказах и ми омръзна да повтарям по няколко пъти едни и същи неща, да отговарям на едни и същи въпроси, това е — ядно възкликна Поляков.
Турецки натисна бутона на бюрото и след миг влезе затворническият надзирател, за да отведе Поляков в килията.
— Но защо тоя дяволски принц е извикал тук цялата банда? — замислено попита Турецки.
— Сигурен ли си, че го е направил именно той?
— Ако ми е вярна логиката, точно той ги е довлякъл при себе си. Батона е вече мъртъв. Така че друг няма. Само негово величество.
— Ти фактически какво знаеш за Принца?
— Фактически — нищо. Дори не съм сигурен дали съществува подобна личност. Възможно е Поляков да ни разправя приказки от хиляда и една нощ, и толкоз. Животът е прекрасен и удивителен. А всъщност всичко да е негово дело. И да е измислил такъв фантом, на когото може да се припишат всякакви престъпления. Как мислиш?
— На тоя Поляков хич му нямам доверие — отговори Трофимов. — Особено след като те подреди така в оня бар.