Поздравиха се и Турецки веднага се заинтересува дали има някаква информация по неговия въпрос.
— Има един човек, на име Акпер — вяло каза Кривцов, — и това е всичко.
— Как така всичко?
— Ами така. Изобщо никой не знае кой е този Акпер. Със сигурност се знае само едно: той хвърля луди пари във войната. Колосални суми. И защо го прави — един Аллах знае.
— Що за времена настъпиха? — простена Турецки. — Откъде се появиха такива хора?
— Впрочем като подарък от фирмата мога да ви разкажа една история, кратка история, от която един що-годе умен човек ще си извади съответните заключения и ще разбере откъде са се появили подобни типове в нашата страна. Дали се е случило с този Акпер, или с някой друг, за вас няма значение… Тази история е от времето, когато още съществуваше СССР. Живял си един човек в собствена къща. Но нито в града, нито на село, а просто някъде така, по средата — в степта. Имал си прилично стопанство и горе-долу се справял с всичко, пък и жена му помагала, децата също, били поотраснали. Имал проблеми само с печката. Но ето че из тоя край започнали да прокарват газопровод. Според плановете той минавал почти на стотина метра от къщата на нашия човек. Работниците от строежа често обядвали при него и всеки път той ги кандърдисвал да прекарат едно малко отклоненийце на газопровода до къщата му. Нямало да ощети държавата чак толкова. Но той и семейството му щели да имат огромна полза. Защото как иначе се живее без газ насред степта? Накрая ги кандърдисал. Уговорили се за приемлива цена и работниците тайно му прекарали едно тъничко отклонение. И продължили те да си строят газопровода, километър след километър. А тоя човек и семейството му се ползвали от собствен газопровод. Ден, седмица, месец, след което… газта спряла. Взели да се тюхкат какво ли се е случило. Не дай Боже, да няма някъде пробив? С една дума, грабнал човекът една лопата и тръгнал от къщата към газопровода да проверява метър по метър своето отклонение. И след петстотин метра попаднал на заровена в земята бутилка с газ, която просто била свършила. Разбрал той, че работниците са го измамили. Чисто и просто — изиграли го и това е. Дали му газ, но съвсем локално. Ето, такъв човек в наше време може да стане като Акпер. И вероятно е станал.
— Пьотър Романович, кажете ми името му.
— Млади човече, знаете ли, че на старите хора животът им е много по-мил, отколкото на вас, младите? Ние сме имали много повече време да свикнем с него. И аз не правя изключение. Извинете.
Като се върна в прокуратурата, Турецки бе „приятно сюрпризиран“ от поредната новина. Поляков се бе обесил в килията.
Наполеон
Пътувахме дълго. И то толкова дълго, че накрая ми писна.
Шофьорът даваше газ като луд, макар Принца да го бе предупредил, че за никъде не бързаме.
Мисля, че просто искаше да се изтежкарее. Един вид, да се изфука: глейте ме колко съм велик, карам мерчо шестстотин и от нищо не ми дреме. Изпреварваше колите с такава скорост, че още малко, и щяхме да хвръкнем. Едуард Николаевич клюмаше глава на предната седалка. И слава богу, защото с него вечно бях на тръни, че пак като курдисан ще вземе да ми обяснява, че дъждът валял от небето, а пък слънцето греело през деня.
Право да си кажа, напоследък ми беше писнал с неговите нравоучения. Когато порасна, със сигурност няма да ставам такъв досадник. За нищо на света!
С една дума, към дванайсет часа вече пристигахме, защото Едуард Николаевич се събуди, обърна се към мене и като вдигна пръст, тържествено попита:
— Усещаш ли?
— Какво? — не разбрах аз.
— Не „какво“, ами вземи се поогледай настрани — хапливо ме подкани той.
Огледах се. Наоколо имаше полегати хълмове, обрасли с трева и тук-там с храсталаци. В далечината се виждаха някакви къщурки сред дърветата. Нищо особено.
— А паметника не виждаш ли? — попита ме Принца.
— Виждам го — отговорих.
— Това е той.
Кимнах, макар че нищо не разбирах. Какво ме грее тоя паметник, да му се чудиш на акъла!
— Преди, кажи-речи, двеста години, твоите прадеди са воювали тук за величието на Руската империя — обяви Едуард Николаевич. — Помниш стиховете: „Нали бе, чичо, е пленена не току-тъй…“