— Натурално, добре са се обзавели — одобри Грязнов.
— Животът е прекрасен и удивителен — промърмори Турецки.
— Такъв мирен консуматор като тебе, Славик, не може да се ориентира в подобна техника.
— Че какво има тук за ориентиране? — възрази му Грязнов. — И едно дете би го разбрало. Братята са били рекетьори, а с тая апаратура са подслушвали бизнесмените. И бизнесдамите.
— Така ли мислиш? — на свой ред го парира Турецки. — Не са ли твърде добре обзаведени за такава елементарна работа? И не са ли множко тия апарати за една нещастница?
— Може и да си прав, но помни ми думата, че тая техника нищо не струва и е от памтивека.
— Няма да пипате нищо — заръча Турецки на оперативния служител, — аз ще дойда в най-скоро време. И, разбира се, ще запечатате помещението. После си вървете, няма какво да следите. Но незабавно изпратете своите специалисти, нека да се опитат да разберат що за електроника е струпана тук.
— Какво ще запечатват? — възкликна Грязнов и просто прибра дистанционното в джоба си. — Нека се опита някой да влезе. Какво ни остава още за днес?
— Довечера ще идем при Трофимов в болницата. Засега ти можеш да поспиш в хотела, а аз ще се помотая из магазините.
Грязнов недоверчиво го изгледа.
— Усложняваш нещата, Саша. Ами натурално, те са били най-обикновени рекетьори. И са изнудвали Климова, нищо повече.
— Вечерята вече изстива — укорително каза приближилата се втора цигулка.
— Да-да, моля, заповядайте — измънка зад гърба й съпругът диригент.
Вечерята се оказа великолепна…
Експертите по електроника пристигнаха след половин час. Бяха хора на възраст, с бледи, уморени лица, явен отпечатък на професията им — поне с такива впечатления остана Турецки.
— Това е за вас — обърна се към него старшият на групата, мъж с дълги бакенбарди, като му подаваше някакъв плик.
Турецки веднага го отвори.
Грязнов преведе експертите през „телевизора“ и ги придружи до подземието, след което се върна.
— Какво имаше в плика? — поинтересува се той.
Турецки равнодушно сви рамене и му го подаде.
— Нищо. Пръстовите отпечатъци на братята ги няма в компютъра. Явно никога не са били арестувани, поне тука. Нека видим какво ще кажат специалистите.
Не се наложи да чакат дълго. След половин час експертите излязоха от вилата и мълчаливо се отправиха директно към колата.
— Какво е заключението ви? — настигна ги Турецки.
Те възмутено мълчаха.
— Но моля ви, кажете? — с някаква налудничава упоритост настоя Турецки.
— Изобщо нямам понятие какво е всичко това — най-сетне процеди експертът с бакенбардите. — Може да бъде каквото и да е, и същевременно — абсолютно нищо. Просто някаква безумна сбирщина от апаратура, детайли… Имам чувството, че някой маниак е трупал тук каквото му падне. При това доста заможен маниак. Ндаа… От много години насам за пръв път се почувствах като пълен профан. И то по ваша вина — неочаквано избухна той.
И без да се сбогуват, експертите по електроника си заминаха.
— Животът е прекрасен и удивителен — мрачно отбеляза Турецки и тутакси добави: — По дяволите, няма да ходим в болницата. Трофимов ще изчака до сутринта.
Учителите
Когато научи, че снощи Фомин се е обесил, Петя Осколков презглава хукна към милицията, за да говори с капитан Журавльов.
Събитията от предишната нощ доста се бяха объркали в главата му и той с големи усилия се опитваше да си припомни странните, почти несвързани думи на Фомин, който явно знаеше нещо, неизвестно на никой друг.
„Май каза, че никакво злато не е имало във вертолета. Спомена за някакви контейнери… Може, разбира се, да е било пиянско бръщолевене, а може и… Трябва да разкажа всичко на чичо Саша.“
В кабинета на Журавльов имаше съвещание и Петя трябваше да седи два часа в коридора.
Когато участниците в съвещанието излязоха, той дочу откъслечен разговор:
— Отломките са се пръснали в диаметър от два километра — каза един от мъжете.
Петя веднага реши, че е някой от московската следствена бригада.