Выбрать главу
Сто и шейсет е цифра свещена, сто и шейсет е в живота девиз, сто и шейсет е майка рождена, сто и шейсет за сърцето вълнуващ е бриз!
От благодарния „А“ клас на 160-о училище
Випуск 1965 година, град Владивосток.

— Подарък от времето, когато работех във Владик — проследила погледа на Петя, поясни Полина Владимировна. — Спомням си тоя клас. Добри деца бяха. Талантливи.

Като наливаше чая в чашите, тя продължи:

— А после се омъжих. Валерий Иванович го разпределиха във Февралски. Та и аз дойдох с него.

— И заседнахме тука за цял живот — продължи влезлият в стаята Валерий Иванович.

Полина Владимировна отегчено махна с ръка:

— Да, ама мене ме готвеха за Москва. И ако не беше ти, сега щях да живея в столицата.

— Чували сме го…

Старата учителка презрително изпръхтя:

— Не го слушай, Петя. Той си знае само неговата физика.

— Точно така. Физиката е наука. Не някакви си стихчета.

Петя наблюдаваше словесната битка между съпрузите и си мислеше, че може би след трийсет години и той ще живее в някоя такава къща и мило ще се заяжда с жена си… Впрочем засега не се очертаваше да има жена — момичетата се заглеждаха повече по търговците и не рискуваха да се омъжват за летци.

— Заповядай, вземи си от сладкото — приближи към него купичката Валерий Иванович. — Малините са от нашата градина, пресни. Дали да не пийнем нещо по-сериозно, а?

Полина Владимировна го плесна по ръката:

— Я да не пропиваш момчето! Виж го ти, „нещо по-сериозно“, ами черният ти дроб?

Съпругът й въздъхна:

— Виждаш ли? И тоя тормоз продължава вече тридесет години!

Няколко секунди минаха в мълчание, след което Полина Владимировна заговори:

— Даа, тежки времена настанаха. Първо падна оня вертолет, а сега Коля се обеси… И защо се обеси, не мога да си обясня. Уж беше кротък човек, тих.

— Да-да, тих, а забрави ли какви гуляи се вихреха оттатък, какви пиянски крясъци се чуваха през стената?

Полина Владимировна се натъжи:

— Вярно, много пиеше. И беше ерген. Ако в къщата имаше жена, вероятно това нямаше да се случи, а така… И все пак беше неочаквано. Никога не ми е минавало през ум, че Коля може да се самоубие.

— Защо, Полина Владимировна? — попита Петя и отпи глътка чай.

Учителката се замисли.

— Как да ти обясня? Не беше такъв човек. Знаеш ли, хората, на които е писано да загинат или да се самоубият, имат на лицата си някакво особено изражение. Например един мой ученик от класа, който беше две години преди вас. Весел, жизнерадостен, голям активист в обществената работа… А аз всеки път, щом го погледнех, не можех да се отърва от чувството, че нещо ще се случи с него. И какво мислиш? Една седмица след абитуриентския бал падна от пожарната стълба. Естествено, на никого не казах за моите предчувствия.

— А при Коля Фомин нямаше ли такова изражение?

Учителката поклати глава:

— Не, нямаше. Никога не съм го виждала мрачен, макар че пиеше много. И в очите му винаги гореше някаква искрица. Не, никога не бих помислила, че може да посегне на себе си.

И тя събра от покривката някакви невидими трошици.

— Пък и това нещастие с вертолета… Заранта май споменаха, че са открили парчета от него, но златото не са намерили. И трупа на Дехтярьов.

„Секретна информация“ — спомни си Петя думите на Журавльов и се усмихна вътрешно.

— Всъщност аз трябваше да летя с вертолета.

— Божичко! — плесна с ръце учителката.

— Много ми е жал за Серьожа. С него бяхме съученици, нали помните, Полина Владимировна?

— Че как да не помня? Беше доста буйно и палаво момче.

Замълчаха.

— Не — неочаквано се обади Валерий Иванович, — каквото и да казваш, Полина Владимировна, все пак аз ще извадя малко водка, само четвъртинка. Да поменем умрелия. Ето, и гостът ще ме подкрепи. Нали, Петя?

— Ще ви подкрепя.

— Виждаш ли, стопанке? — зарадва се Валерий Иванович.

Той извади от бюфета миниатюрни кристални чашки и мъничка кристална гарафа, до половината пълна с някаква жълтеникава течност. На дъното й се люшкаха някакви стръкчета, коренчета и листенца.

— Собствено производство. Двойно препечена.