Очевидно именно заради сговорчивия му характер дадоха точно на него да разследва злополуката с ферибота. Съдейки по тона на главния прокурор, когато му възлагаше делото, от него се очакваше да създава впечатление за активна дейност, но същевременно да не задълбава много-много. И Марченко направи точно това. Събра тук-таме свидетелски показания, огледа „мястото на произшествието“, прибави към делото нужните документи от Талинското параходство, редовно даваше интервюта на журналистите, в които убедително твърдеше, че „следствието напредва успешно“. А когато бурните емоции около гибелта на „Рената“ се поуталожиха, седна да учи естонски език.
— Райту, пала, кайсво, тъйгу.
Думите изобщо не искаха да влизат в главата му. Марченко реши да направи почивка, стана от бюрото и отиде в малката ниша, където държеше електрически чайник, чаши, бучки захар в картонена кутия и други необходими неща за чай. Ако не беше жалбата, която оная вечер се появи на бюрото му, може би изобщо нямаше да дойде на работа. Следствената бригада най-добросъвестно залягаше над съставянето на всякакви актове и протоколи на естонски език, така че той едва ли щеше да е полезен с нещо. Резултатите от техническата експертиза на отломките от ферибота, намерени от спасителните екипи, едва ли щяха да дойдат скоро, затова старши следователят нямаше кой знае какви задължения в прокуратурата. Но вчера се отвори допълнителна работа на момчетата му. Всъщност до него бе подадена жалба от някой си Емил Рюйде с оплакване срещу служителя на фирма „Прибалтика“ Рейн Мяяхе, който, според израза на Рюйде, го подложил на неоснователен разпит, с цел да му припише някаква вина за злополуката с ферибота. Тъй като в „Прибалтика“ не бе открит служител с такова име, Марченко изясни, че Мяяхе е близък на две жени, загинали при катастрофата. В практиката си старши следователят бе имал случаи, когато роднини на жертвите сами се опитват да открият, а често пъти и да заловят престъпника. Понякога те помагаха на следствието. Но в дадения случай, когато от Марченко не се изискваше особено старание, този новоизлюпен Пинкертон и най-вече информацията, до която се е добрал, можеха само да попречат, дори да провалят цялата работа. Ето защо нареди спешно да го задържат, и то по възможност тихо и незабелязано.
„Дявол знае какво е успял да надуши — каза си Марченко. — Ако в медиите попаднат някакви нови сведения, ще си имам ужасни главоболия.“
Когато дежурният на пропуска се обади, че задържаният е докаран, старши следователят вече пиеше горещ чай с ароматно сладко от вишни.
— Нека да го доведат при мене и за всеки случай му напишете един пропуск — нареди той и затвори. Според него най-важното в тяхната работа бе внезапността. Задържаният трябва на секундата да се разпита, докато още не се е съвзел от шока, че е арестуван. Докато не е успял да свикне със сивите стени на килиите, с решетките по прозорците и когато единственото му желание е час по-скоро и на всяка цена да излезе оттук. В това състояние от него могат да се измъкнат всякакви сведения, всякакви признания. Дори за неща, които не е вършил. Именно затова Марченко нареди да му доведат Мяяхе още сега, а не примерно на другата сутрин.
„От пръв поглед си личи, че е лекар“ — с уважение си помисли Марченко и се сети за болния си черен дроб.
В пълен контраст с елегантното сако от туид бяха калните обувки и изцапаният панталон.
— Добър вечер, господин Мяяхе — с възможно най-миролюбив тон поздрави следователят и го покани да седне.
За негова изненада младият мъж се държеше спокойно, не се възмущаваше, не настояваше за обяснения. Непринудено седна срещу него и се приготви да го изслуша.