— Много добре — въздъхна с облекчение Марченко и отново извади учебника по естонски език.
Афганците
Грязнов спа непробудно единайсет часа и най-после се наспа.
Колата дойде да ги вземе в единайсет и половина. По това време вече слънцето доста приличаше.
„Можеха и джипа да изпратят“ — капризно си помисли Грязнов.
„Добре, че не изпратиха джипа, не е нужно всеки да разбира кои сме“ — каза си Турецки.
До санаториума, където бяха откарали Трофимов и Вела Климова, стигнаха за двайсетина минути. Болницата правеше доста приятно впечатление, поне на външен вид.
— Явно турците са я строили — саркастично отбеляза Турецки.
— Откъде знаете? — изненада се шофьорът на волгата.
Посрещна ги познатият им вече офицер от оперативните служители.
— Как е? — неопределено попита Турецки.
— Снощи направиха операцията — въздъхна капитанът, — извадиха куршума.
— Какъв куршум, нали раните бяха повърхностни, в крака?
— Как в крака? Куршумът беше заседнал в рамото.
— Аз питам за Климова.
Капитанът още повече се разстрои.
— Съобщихте ли на близките й? Идвал ли е някой да я посети?
— Кой да идва? Тя няма роднини.
— Как, изобщо ли няма?
— Изобщо. Расла е в сиропиталище — обясни капитанът.
— Колко романтично. Да направиш такава кариера от нулата! — завистливо възкликна Грязнов. — А тя самата как е?
— Докторите казват, че е ослепяла. Тоест засега е сляпа. С една дума, в подземието е било пълен мрак и кой знае колко време е прекарала там. Но зрението й май че трябва да се оправи.
— А иначе какво е общото й състояние?
— И то ще се оправи. Но в момента при нея не пускат. По принцип няма нищо сериозно, искам да кажа, няма опасност за живота й. Но отделно погледнато, има твърде много… м-м… неприятни дреболии. Шок и тем подобни.
Турецки си спомни раните от цигарата. Да бе, неприятни дреболии…
— А Трофимов?
— Андрюха ли? Че къде ще ходи? Оперираха го, вече ви казах, снощи извадиха куршума. Но има известни усложнения, засегната е ключицата. Тая сутрин маса народ му дойде на посещение.
— Значи не се очаква да е на крак в скоро време?
— Така изглежда. Одеве се събуди. Чака ви с нетърпение, като на любовна среща.
— Какво е заключението от балистичната експертиза? — попита Турецки. — А дактилоскопията откри ли нещо?
— Оръжието няма връзка с убийството на Малахов — тежко въздъхна капитанът. — И дори не е в списъка на търсените. С изключение на узито — някъде в Израел. А дактилоскопията… Освен от пръстите на двата трупа във вилата е пълно с чужди отпечатъци. Но и тях ги няма в компютъра. Ето ви цялата информация за Герат — подаде той тъничка папка.
— И това е всичко?
— За съжаление… Така, какво още? А, да, вилата на Кирякови е под денонощно наблюдение… А сега си тръгвам. В случай че ви потрябвам, ще бъда в управлението.
— Знаеш ли — замислено пророни Грязнов пред асансьора и кимна нагоре, — аз няма да се качвам. — Пък и не виждам защо. Сам ще предадеш моите съболезнования и поздрави. По-добре да се заема с нещо по-сериозно в града.
— Става. Тогава ето какво ще направиш. Поразтършувай се из специализираните работилници, не знам точно кои, може би в сервизите за ремонт и гаранционна поддръжка на цялата тая вносна електроника. Или пък иди в някой институт да разучиш въпроса за сбирката на нашите нелегални „колекционери“, може би ще помогнат с някаква информация. По дяволите, неща, които в Москва ни отнемат само минути, тук се проточват с години. Разбра ли с какво ще се заемеш? Впрочем тая работа ти е до болка позната — подсмихна се Турецки, намеквайки за юначагите на Грязнов от частната му детективска агенция „Слава“.
— Сещам се — намигна Грязнов. — В такъв случай ще взема колата.
„Господи — помисли си Турецки, — всичко това е някакъв кошмар. И тоя разговор, и сочинското разследване, и цялата тая командировка. Кой дявол ме доведе тук? Естествено, решаваща беше думата на Меркулов. «Саша, в Сочи са изникнали големи работи, които ни интересуват. Всяка престъпно-мафиотска брънка ще ни доведе до Минотавъра.» И сега какво? Разправям се с тукашните ченгета-параноици, будя от време на време Грязнов, и защо ли го изстреляха от Москва, не мога да разбера… Да си губи времето! Изобщо в провинцията стават необясними неща. Просто ирационални. И опиташ ли се да им дадеш логично обяснение, това вече е признак на безумие.“