Голямата и светла болнична стая беше за един човек. Отвореният прозорец гледаше към градината. Отсрещната стена, кой знае защо, беше цялата в огледала. Само заслепяваше очите, когато в стаята грееше слънце.
Прежълтелият Трофимов слушаше радио. Целият му черноморски загар бе избледнял за една нощ. Бузите му бяха хлътнали, под очите му имаше тъмни кръгове. Въпреки това изглеждаше доста бодър.
— Здравейте, радвам се да ви видя! — поздрави Турецки.
— Надявам се, не ми носите портокали? — попита Трофимов.
През незатворената вратичка на нощното шкафче се виждаше цяла камара. Върху шкафчето имаше сплескано парче олово. Турецки го взе и го повъртя в ръцете си.
— Това ли е куршумът? От рамото?
— Той е, миличкият… Честно казано, не ми е първият. И дори не вторият. Вкъщи си имам едно бурканче, в което ги събирам.
— А кога издрънча в него първият?
— Ами като пресметна, преди повече от десет години. По онова време тука още се подвизаваха абхазците.
— Абхазците ли? Защо пък абхазците?
— Абхазката мафия… Сега я наричаме така, а тогава не можеше и не биваше да има мафия! Разбира се, тук бяха само техните босове. Няколко легализирани бандити се заселиха в града след излизането си от лагерите. И тръгна тя, та се не видя. Такъв режим наложиха, че да ти настръхне косата. Приятно ми е да си спомня колко време воювах с тях. Е, ловяхме дребните и малко по-едрите риби. Покойният Малахов беше най-знатният рибар. Известно ви е, нали? — подсмихна се Трофимов. — А едрите риби, естествено, се изплъзваха. Всички обаче бяхме свикнали с това, знаехме какво може и какво не може и никой не се оплакваше. Всеки си седеше на мястото и изпълняваше заповедите. Това е най-важното нещо — да се придържаш към заповедите!
— Дори е нещо свещено — насмешливо потвърди Турецки. — А сега кой ще поеме кормилото в криминалната? — Той кимна към превързаното рамо на Трофимов.
— Аз, разбира се. С труд и постоянство всичко се постига.
Турецки доволно присви очи:
— Народни мъдрости, а?
— Точно така. Та ето какво не успях да ви разкажа вчера. В началото на осемдесетте години тук започнаха организирано да водят на лечение „афганците“. Разбира се, нищо специално не строяха за тях, но им предоставиха част от санаториумите и хотелите. По онова време, знаете, у нас не можеше да има военноинвалиди или психично болни! Имаше само хора, изпълнили своя интернационален дълг, но леко премръзнали. Нали в тамошните планини е голям студ. Та такива ми ти работи. Е, нормалните момчета си отпочиваха, съвземаха се, преставаха нощем да бълнуват и да скачат в леглата и се разотиваха. Останаха онези, които нямаха къде да се върнат и които дори не искаха никъде да ходят. Удариха го на живот — скитореха по крайбрежието, перчеха се с медалите си, сваляха момичетата, пушеха „трева“, наливаха се с водка, изобщо всячески се разлагаха. Но откровено казано, в Сочи това не можеше да учуди никого. По онова време, когато хората криво-ляво припечелваха по нещо, а да ги убиеш, нямаше къде да си дянат парите, повечето курортисти живееха по същия начин. И всичко това продължи, докато не се появи Герат.
— Кой е той? — престорено се заинтересува Турецки.
— Не сте чували за него, Александър Борисич! — усмихна се Трофимов. — Герат е мъжът на Климова, изчезна преди седмица.
— Бих предложил да си говорим вече на „ти“, особено след вчерашните преживелици — вмъкна Турецки. — И защо веднага не ми каза за него?
Трофимов сви рамене и едва не изкрещя от болка.
— В момента издирваме към петнайсет души. И ако бях взел да ви… да те занимавам с толкова много дела още на аерогарата… За Герат, който е най-голямата ни грижа, рано или късно щях да ти кажа. Ей сега ще стигна до това… Той също беше „афганец“, но не десантник или танкист като другите. Беше снайперист, и то превъзходен, както разправят. Нощем в планините не използвал никакви специални уреди за виждане. При най-лекото движение на противника от сто метра безпогрешно улучвал целта. Разправяха още, че муджахидините го обявили едва ли не за свой национален враг и бясно го преследвали. Накрая все пак го хванали. След две години. Защото Герат останал, бил произведен в офицерски чин. А когато го хванали, знаете ли какво са му направили?
Турецки се замисли. Спомни си думите на рижия криминалист „… макар и без едно око“ и предположи: