— Извадили са му очите?
Трофимов се стъписа:
— Точно така… Само че едното око. И са му отрязали пръстите на дясната ръка. А по-късно успял да избяга… Но кога точно е дошъл тук, не можахме да установим. Ту заминаваше нанякъде, ту се връщаше. В един момент обаче на всички ни направи впечатление, че „афганците“ коренно са се променили. И то до такава степен, че се движеха по улиците едва ли не под строй. Всички се бяха преселили да живеят на едно място…
— Къде? — бързо попита Турецки.
— Да, разбира се. Позна — кимна Трофимов. — В „Хоризонт“.
Турецки отново си спомни думите на рижия: „Накъдето и да се обърнеш, навсякъде ще видиш негови хотели.“
— С една дума, сакатият и едноок Климов набързо ги укроти и дресира. И то толкова умело, че само за половин година успяха да се оправят с абхазката мафия. А това вече беше към края на осемдесетте години, когато сферата й на влияние се простираше далеч извън границите на престъпния свят. Герат така здраво я подхвана, че накрая абхазките бандити бяха готови да го „коронясат“ за господар на целия Краснодарски край. Ама той ги изрита. И заграби всичко, всичките им връзки и зони на влияние. А тук вече съвсем открито бе започнато прането на мръсни пари. Представи си, всичко това премина в ръцете на един съветски снайперист! Наистина, през онази година и половина ние бяхме буквално заринати с трупове.
— И през всичкото това време не успяхте да го спипате за нещо?
— Единственото, за което можехме да го хванем, беше за неплатени данъци като Ал Капоне. Разбира се, ако не ги плащаше. Да, ама той си ги плащаше редовно! Проформа притежаваше малка обущарска работилница — военният инвалид, без пръсти на дясната ръка… Такива ми ти работи.
— Добре де, а откъде се взе жена му?
— Виж, тя отникъде не се е вземала. Цял живот си е живяла тук. Работеше като камериерка в хотел „Хоризонт“, когато се появи Герат.
— Смяташ ли, че Герат си има някъде убежище?
— Нищо не смятам. Дори не знам дали е още жив. Впрочем, мисля си, че все пак не е умрял. В най-лошия случай да е загубил и другото си око, и толкоз. Та след като „афганците“ се преселиха в „Хоризонт“, половин година по-късно Вела стана Климова. След месец-два хотелът бе приватизиран, стана акционерно дружество, а Вела яхна коня и зацарува. На това му се вика кариера! Трябва непременно да видиш тоя хотел, Александър Борисович. Дори да не откриеш нищо, просто го разгледай — препоръчвам ти, много е интересен — усмихна се Трофимов. — Да, и още нещо. Мисля, че аз раних Климова по време на престрелката.
— Хайде, хайде, майоре — махна с ръка Турецки. — Първо, никой не може да го знае със сигурност. И второ, след всички тези изтезания то й е било като леко почесване. Но я ми кажи нещо друго — Малахов е познавал Герат отблизо, нали?
— И още как. Той беше човек с модерни възгледи — с лека ирония се усмихна Трофимов. — Не бих казал, разбира се, че бяха големи приятели — би било прекалено… Моля те, спусни щорите, слънцето ме заслепява, просто не издържам.
Турецки стана и изпълни молбата му, но щорите бяха толкова прозрачни, че фактически с нищо не помогнаха. На връщане забеляза пистолет под възглавницата на Трофимов.
— А има ли вероятност Малахов да е отишъл на лов с Герат? Нали стана дума за някакви стари приятели?
— По принцип — да, има, ако Герат не беше изчезнал преди това. Но в такъв случай трябва да приемем, че или Малахов го е крил през цялото време, което не е за вярване, защото след изчезването му той така се разтича, че вдигнахме на крак целия град. Или че Климов сам му се е обадил.
— А защо изобщо започнахте да го търсите, нали Вела към никого не се е обръщала за помощ? И защо всъщност не е съобщила?
— Герат беше един от спонсорите на кинофестивала и още не беше дал парите. Вдигна се голям скандал, предстоеше откриването. А защо Вела не ни е съобщила? Дявол я знае, тя е странна жена, може и да не го е обичала. Напълно възможно е. Поне покойната ми съпруга беше на това мнение. Тя работеше в администрацията на същия хотел още по времето, когато Вела бе камериерка. Но по-късно я накарах да напусне. Впрочем не се надявай да научиш нещо от Климова, тя е костелив орех. Докато търсехме Герат, попаднахме на един труп, силно обгорял, и я извикахме да го разпознае. Само да я беше видял — каменно лице. Дори й завидях.
— А може би е очаквала, че ще бъде Герат?
— Надали. Откровено казано, всеки, който веднъж е видял тоя мъж, трудно би си го представил мъртъв. Това не е човек, а някакво свръхсъщество. Веднъж абхазците се опитаха да го убият. Бяха оставили при него бележка — сиреч решихме да го пречукаме, защото не ни дава да си вършим работата, не уважава законите на подземния свят и тъй нататък. Бяха го надупчили като решето с цял пълнител на „ТТ“. Но в сърцето и в главата му не бяха стреляли, за да умре по-бавно и мъчително. И какво? След месец и половина Герат излезе от болницата.