— Извинявай, Андрей, но от какво почина жена ти?
— Преди няколко години последните абхазци отвлякоха автобуса за плажа с трийсет души заложници в него, сред които бяха жена ми и петнайсетгодишната ми дъщеря. Та така са се изкъпали моите момичета… Абхазците поставили някакви безумни условия. Властите дълго преговаряли с тях. В края на краищата им дали хеликоптер, наркотици, пари и всичко, каквото ония поискали. Но с известно закъснение. Междувременно бандитите застреляли двама души от заложниците. Вероятно им е било известно кои са, чии роднини. А по същото време аз бях на квалификация в Москва. И между другото — изучавах основите на невролингвистичното програмиране, дявол го взел! И така, когато си пристигнах, колегите ме откараха направо на гробищата, там ме посрещнаха моите момичета.
Турецки мълчеше, защото в случая думите бяха излишни, нямаше място за утеха. А Трофимов продължаваше да размишлява на глас:
— Аз лично смятам, че Малахов водеше някаква игра чрез Герат, вероятно без оня да се усети. Със сигурност го е използвал като източник на информация, в това съм убеден. Но в момента просто нямам представа как да ги свържем двамата.
— Да си призная, повече ме безпокои историята с Климова — промълви Турецки. — Всичко ми изглежда някак нелогично. И онова странно подземие…
Навън заваля дъжд. В стаята притъмня.
— Слава богу, защото от тия идиотски огледала ми изтекоха очите — промърмори Трофимов. — А огледалните стени в болницата са лесно обясними. Недалече оттук, в базата на МВР, служеше синът на един местен големец, собственик на фабрика за огледала. Малахов чрез свои приятели уреди момчето да си изкара службата набързо, а таткото, за благодарност, взе, че бухна маса пари в болницата. Но по онова време облицовъчните материали бяха дефицитни като всички стоки. За сметка на това пък той сега винаги ще има къде да си полежи — изхили се майорът. — Където слънцето грее така, че има ужасно много светлина.
— Светлина ли? — повтори Турецки. — По дяволите!
Беше се сетил за странния надпис в подземието: „Да живее «Светлина»!“ Защо тая дума беше в кавички?
— Слушай, Андрей, помъчи се да си спомниш дали в града няма някоя фирма, която да се занимава с електроника и да се казва „Светлина“ или нещо подобно?
— Че какво да си спомням? Знам. Герат има такова предприятие. Не ти ли дадоха папката за него? Защо питаш?
— Герат ли? В такъв случай посещението в „Хоризонт“ временно се отлага. После ще ти обясня всичко. Ще дойда довечера, за да ми разкажеш още нещо за нравите на тукашните аборигени. Това е. Извинявай, но нямам време.
И Турецки буквално изхвърча от стаята.
— Кажи да ми донесат черните очила за тия огледала. И два резервни пълнителя! — викна след него Трофимов. — Нещо си чувствам тука задника на течение…
Килими с купони
Когато се озова на Ленинградската гара, Поляков се сети какво беше говорил на Маша за Москва и се усмихна. Уж че не обичал столицата. Нищо подобно! Този град завинаги ще си остане в сърцето му. Какво по-хубаво има от безгрижните студентски години с техните лудории… Ами първата любов, втората любов, която всъщност си остана и последна?
Впрочем и до ден-днешен Вячеслав Георгиевич живееше с тези спомени, но проблемът беше, че тук не можеше да се занимава с бизнес. Столицата по някакъв парадоксален начин го разнежваше и отпускаше, а той в никакъв случай не биваше да е дезорганизиран и безсилен, най-вече в дадения момент. Твърде удобен беше фактът, че в Москва живееха синовете му, поне винаги можеше да послужи като официален повод за някое неочаквано пристигане. Този път нямаше да се отбива при тях.
Сега обаче беше затруднен с транспорта. Налагаше се да остане тук инкогнито и затова не се обади на никого да го посрещне. Но стига само да свирне на своите партньори, със задоволство си помисли Поляков, и те на секундата ще му докарат целия автопарк.
След дълго чакане успя да вземе мерцедес, наистина, „сто и деветдесет“, но все пак „мерчо“.