— Като стана дума за кучета, да ти кажа за опашките. Знаеш ли, стори ми се, че през целия град някой ме следеше.
— Странно би било, ако рано или късно това не се беше случило.
— А не смяташ ли, че още е рано?
Кривцов не отговори, само сви рамене.
— Абсолютно сигурен съм, че ти изясни всичко, което ме интересува, Пьотър Романович. И все пак ужасно се тревожа.
— Това си е съвсем естествено — кимна Кривцов. — Аз не работя с хора, които не се тревожат. С тях се занимават погребалните бюра.
— Започвам да подозирам, че само за една вечер можеш да изчислиш какво ще направи на другия ден Елцин.
— За тая цел е достатъчен телевизорът. Не се шегувам, то си е точно така. Да вземем например външното разузнаване. Шпионите от всички епохи са получавали информация от вестниците. А сега ми припомни твоята схема.
С няколко думи, без да споменава имена, географски и други названия, определеното време и други конкретни сведения, Поляков обрисува алгоритъма на своя нелегален бизнес.
Кривцов добре знаеше всичко това и сънено кимаше, без да го прекъсва.
— Я чуй, Славик, какво ще ти разкажа. Тая история е направо фасулска. През осемдесет и девета година, нали помниш, имаше такава страна — СССР. Имаше и един интересен град Днепропетровск. Сега се намира в чужбина — съвсем сериозно, като на пълен идиот, започна да му обяснява Пьотър Романович. — Та през осемдесет и девета година пристигат в Днепропетровск двама тарикати с жигула и спират на централния градски площад. Мятат върху колата красив персийски килим, слагат отстрани масичка и започват да продават купони за килими срещу цената на самия килим. Купоните, Славик, са си купони. Помниш как живееха хората, нали? Какво ли не се случваше да купуват с купони. Освен може би вносни презервативи, и то, защото купоните за тях са били пуснати навярно само сред членовете на ЦК. И така, продават те всички купони, някъде към сто бройки. После си прибират масичката, а на последната лелка от опашката продават килима, проснат на колата. И си потеглят, уж за да докарат платените килими с камион. А по пътя явно са се ядосвали, че малко купони са продали.
И представи си, из целия огромен площад не се намира дори един безделник, който просто така, от нямане какво да прави, да забележи, че номерът на жигулата е читински. И от какъв зор ще тръгнат тия юнаци от Чита да продават килими чак в Украйна? Обясни ми, това те питам.
— Ама сериозно ли? — учуди се Поляков.
— Съвсем.
— Не разбирам каква връзка може да има това с мен.
— Не разбираш? — саркастично повтори Кривцов. — Ами сега искат същото да направят с тебе. Господи, и с мнозина от нас! Ако някой веднъж или няколко пъти ни направи услуга, ние свикваме с това и сме готови да разчитаме на тази услуга и занапред, още безброй пъти, без да обръщаме внимание в какво се превръща тя. Слава, ти си пълен идиот! Абсолютен дръвник, да ти го начукам! — избухна Кривцов. — Явно ти продават купони вместо килими. А ти наивно продължаваш да чакаш кога ще докарат килимите! Ама те още не са изтъкани за тебе!
— Я ми кажи — бавно проговори Поляков, — щом като на площада не се е намерил човек да погледне номера на колата, тогава как е станала известна тая история?
— Ами никак — обясни Кривцов. — Известна ми е на мен. В днешно време с какво само не си принуден да се занимаваш…
Поляков възхитено врътна глава.
— Пьотър Романович, не са ли те поканили още в редколегията на новата енциклопедия?
— Знаеш ли, почти позна — засмя се Кривцов. — Наскоро ми предложиха да се върна.
— Къде по-точно? — не разбра Поляков.
— Във федералната. Нови времена, разбираш ли, нови ръководители, нови потребности. Наистина, викат ме за пресслужбата. Но аз така си реших, Слава: за какъв дявол ми е да се връщам, а? Знаеш ли каква е спецификата на работата във ФСС? Там непременно трябва да помагаш на хората. Независимо имат или нямат нужда от това. Искат или не искат. Няма значение. При всички положения трябва да помагаш. Много благородна мисия. Пък аз, виждаш ли, на стари години взех да ставам зъл човек, завистлив и жлъчен, неспособен на състрадание. Не, сега ФСС не ми допада. Вече работя само за пари, не за заплата.
— Извинявай, наистина започнах нещо трудно да загрявам — сепна се Поляков и извади чека, приготвен за този разговор.
— Твоят канал действително пресъхва. И то много по-бързо, отколкото подозираш.
Поляков мълчеше.