— Явно, последен го научаваш? Обърни внимание, че всички, които са ползвали твоя забележителен канал, макар и в миналото, сега стават жертва на нещастен случай, или…
— Или какво?
— Или ти си мислиш, че… — и Кривцов неочаквано му изтананика „… ти си центърът на моята вселена“, част от припева на един шлагер от седемдесетте години.
Поляков сви рамене.
— Пьотър Романович, моля те, карай без недомлъвки. По тоя начин можеш да развиваш интелекта на новите си млади клиенти. А аз съм вече стар човек, изкуфявам, рефлексите ми, както виждаш, никакви ги няма.
— Я не се прави на идиот! Вечно изпадаш в крайности! Понякога се смяташ едва ли не за Петър Велики: прозорец към Европа бил отворил! А сега ми скромничиш. Слушай тогава, ще те светна: всичките ти клиенти минават на други канали. Или на друг — добави многозначително той. — И твоят ненагледен Гибон вече го е направил. Даваш ли си сметка какво значи това?
— Пьотър Романович, уморих се от твоите гатанки.
Поляков извади чековата си книжка, за да напише нов чек.
— Не мога да проумея какво, по дяволите, искат от мене? Може и да се съглася на някои условия?
Кривцов го хвана за ръката:
— Недей, не ти искам парите, това ще бъде премия от фирмата. Слушай ме внимателно.
Но нищо не каза, а написа няколко думи на един лист и му го подаде:
— Разбра ли? Това е новият канал, включително и на Гибона. Всъщност наивно би било да се вярва, че Гибона винаги ще се задоволява с теб и няма да потърси по-кратък път във веригата на износа в чужбина. Това е ясно от само себе си. Но нищо чудно и той да е не по-малка пречка от теб. Може би изобщо няма намерение да се покръства. И това да му е дошло като гръм от ясно небе. С прости думи са му внушили къде и как да се покръсти и на кой бог вече ще трябва да се моли. Не ти ли говоря твърде завоалирано?
— Не, не, продължавай. Винаги ми е било приятно да те слушам. Колкото и странно да изглежда, дори в такава ситуация.
— Това облекчава задачата ми… Слава, този човек, на когото се моли сега Гибона, няма желание да ти поставя никакви условия. И знаеш ли защо? Защото се е приготвил да те изяде с парцалите. Помисли за това. И дано не ти скимне да купуваш от него купони за килими! Иначе ужасно ще ми липсваш.
— Ами „кореспондентът“, който идва в Талин…
— Най-обикновена пешка.
— По дяволите, какво да правя… А, Пьотър Романович, какво да правя?
— Да мислиш, дявол да го вземе!
— Дай ми, ако обичаш, една кола до довечера!
— Къде ще ходиш?
— В Митишчи.
Черният трамвай
Петя не отиде при Журавльов след разговора с Полина Владимировна. „Не иска и да ме чуе, вечно ме отпраща. Добре, негова си работа. И сам ще се оправя. Ще взема да прескоча до Владивосток. И кво? Знам адреса, някои външни белези. А сетне чичо Саша ще има да ми благодари!“
Петя Осколков бавно вървеше по прашната улица на Февралски и си представяше как открива престъпника, виновен за катастрофата с вертолета, как го залавя и го предава на милицията. Как после лично губернаторът го награждава с почетна грамота и с часовник, на който е гравирано неговото име, и как му стиска ръката, а чичо Саша стои отстрани и скърца със зъби от завист…
Тези розови мечти само за секунда върнаха усмивката на простодушното му лице, но тя тутакси отстъпи място на смущение и скръб, а в очите му проблеснаха сълзи. Много му беше мъчно за Серьога, смяташе, че неговата смърт тежи на съвестта му, просмукана от алкохола през оная злополучна вечер. Ужасно несправедливо е сега той да си се разхожда жив и здрав из градчето, а тялото на неговия приятел да го разнасят лисици из тайгата. И ако има виновник за тая несправедливост, на всяка цена ще го намери!
След две денонощия Петя пристигна във Владивосток.
Направо от гарата тръгна да търси улица „Достоевски“. Тя се оказа близо до центъра, в района на гара Седанка. Няколко улици, включително и „Достоевски“, се изкачваха нагоре по хълма, от който се разкриваше чудно красивата гледка на стария Владивосток, на почти симетрично разположените носове Егершелд и Чуркин, заключили помежду си залива със звучното име „Златният рог“. По бреговата му ивица бяха разположени военното, търговското и рибното пристанище. Във водите на залива навлизаше огромен шлеп, наобиколен от нисички, почернели от саждите влекачи като патица от малките й. А още по-навътре в морето, сред синкавата мараня, се виждаше остров „Руский“.