Изобщо Петя познаваше Владивосток като петте си пръста — нали тук завършиха със Серьога школата за летци… И ето, сега той отново е тук, в тоя чудесен град, а Серьога… Ех!…
Повечето къщи на улица „Достоевски“ бяха едноетажни и стари, строени преди революцията. Някои бяха полуразрушени и на тротоара излизаха само олющените им или опушени фасади с чернеещи, слепи прозорци без рамки и стъкла.
Къщата на номер двайсет и осем коренно се различаваше от своите съседки. Висок, почти триметров каменен зид с желязна врата ограждаше голяма сграда, облицована с червени фасадни тухли. Всъщност Петя виждаше от нея само медния двускатен покрив и малко таванско прозорче. Дори когато мина на отсрещния тротоар, не видя нищо друго, което да привлече погледа му. Ясно му беше само, че в тая къща живее голям богаташ, който е твърде загрижен за своята безопасност.
„Да — помисли си момъкът, — на тоя работата му не е чиста. В такива къщурки не живеят обикновени хора. Едно време в тях се ширеха секретарите на градските комитети, а сега — новите руски големци или мафиотите.“
Петя нямаше ни най-малка представа какво ще прави по-нататък. Дали да не иде в милицията? Не, достатъчно се разправя с Журавльов, стига му толкова. Да чака на улицата? Но грузинецът може да не се появи с години. Кой знае на кого е писал писмото, пък и не значи, че някога ще дойде тука. От друга страна, стопанинът на къщата може да няма нищо общо с престъплението, а и то тепърва ще трябва да се докаже. Но какво си зяпнал пред вратата като глупак, Петя Осколков?
За начало реши да обиколи къщата. Току-виж забележи нещо подозрително. Ала нищо такова не откри. Само на едно място в оградата зърна малка желязна врата, която бе заключена. И толкоз. Никакъв друг отвор нямаше по непрекъснатия висок зид. Върна се на изходната си позиция. И точно навреме. В същия момент към вратата се приближи дълъг черен линкълн с тъмни стъкла. Петя не беше виждал такава кола през живота си.
„Я гледай какъв ковчег, същинско чудовище! Затуй казва народът, че парите нищо не променят в живота. Сигур оня вътре е използвал едно време обществения транспорт. А сетне, като е забогатял, се вози вече на собствен трамвай!“
Тежките крила на вратата се плъзнаха безшумно някъде встрани и линкълнът влезе в двора.
Разглеждайки черния „трамвай“, Петя едва не забрави, че е дошъл да наблюдава къщата, и проточи врат, за да види още нещо. Но вратата вече безшумно се затваряше и той успя бегло да види голям параден вход с огледални стъкла и тераса отпред, а отстрани — огромен рунтав пес, вързан на синджир. Невидимият механизъм затвори крилата и всичко стана както преди.
Момъкът огорчено въздъхна.
В този миг усети на рамото си нечия тежка ръка. Дори приклекна от изненада и уплаха.
— Ти какво душиш наоколо, младежо? — попита нисък глас.
Петя предпазливо извърна глава назад. За свое най-голямо учудване видя не някакъв главорез от охраната, а съвсем млада жена, при това много симпатична. Беше едра и широкоплещеста, шепата й беше, кажи-речи, колкото неговата, а него Господ го беше надарил със снажен ръст и яки мускули. На външност жената изглеждаше негова връстница, някъде към двайсет и седем, двайсет и осем години.
— Защо заничаш по чуждите дворове? — с насмешка попита тя. — За тая работа можеш да си изпатиш от охраната.
— Ми аз таковата… В колата се загледах. Красива е, нали?
— Бива си я.
Тя внимателно го измери с поглед и попита:
— Не си тукашен, а?
— Ъхъ. От Февралски съм.
— И къде е това?
— Към двеста километра на север от Благовешченск.
— Някакво селце ли е?
— Защо да е селце? — засегна се момъкът. — Селище от градски тип.
— Ясно. Гражданин значи?
— Е, не съвсем — усмихна се Петя, — но почти.
Тя отново го огледа, този път по-внимателно. Не ще и дума, че й хареса — рус и синеок красавец, с широки мускулести рамене, непокварен от цивилизацията…
— А какво правиш във Владик?
— Имам тука една работа…
— Да не си дошъл по пазар за китайските боклуци?
— Ъхъ — пак излъга Петя.
— А къде нощуваш?
— Засега никъде — разпери ръце той. — Нямах време да търся.
— Ела тогава у дома. Ще ти дам стая. Наемът няма да е висок. Живея тука. Ей в оная къща.
Тя кимна към сградата срещу богаташката къща.