По всичко личеше, че Нюра живее на широка нога. Холът беше обзаведен с масивна дъбова мебел. В единия ъгъл имаше голям цветен телевизор с видеокасетофон, а отстрани на специален статив — разкошна стереоуредба. Барчето беше заредено с най-различни чужди напитки с ярки етикети, а когато надникна в бюфета, откри цял кашон с „Абсолют“. Очевидно стопанката на дома много уважаваше това питие. Кухнята беше обзаведена по последна дума на техниката — имаше дори миялна машина и микровълнова печка.
„Тури му пепел! — смая се момъкът, ненавикнал към всички тия блага на цивилизацията. — Явно готварството не е стихията на Нюра. Може би спи с разни мъже?“
Но тутакси се усъмни в това предположение — едва ли една проститутка би имала желание и сили за контакти в „извънработно време“.
Като се помота из жилището и се пооправи от главоболието, Петя най-после се сети за целта на своето идване във Владивосток.
На ярката слънчева светлина богаташката къща изглеждаше още по-разкошна. Медните листа на покрива ослепително блестяха.
Стъклата на таванския прозорец се оказаха също огледални, а в най-отдалечения ъгъл на покрива белееше крайчецът на сателитна антена. Вратата на двора беше все така затворена. Петя си донесе пепелник от кухнята, извади пакет цигари от барчето и зае позиция за наблюдение до прозореца.
Така седя до вечерта, когато видя от страничната уличка да се появява едрата фигура на Нюра. Придружаваше я някакъв мъжага с две кошници, от които се подаваха бутилки и разноцветни опаковки на вносни продукти.
„О — изненада се момъкът, — на всичкото отгоре й носят на крака цялата тая лапачка.“
Но когато влезе в апартамента, Нюра беше сама. Пусна кошниците на пода и се втурна към Петя с широко разперени ръце:
— Сигурно ужасно си се отегчил, Зайко!
Той опита да се измъкне от менгемето на прегръдката й и веднага поиска обяснение.
— Ама, Петенка, ти така сладичко спеше, че ми беше жал да те будя. Пък и, разбираш ли, не можех просто така да те оставя в дома си, едва снощи се запознахме — с детска непосредственост се заоправдава тя.
Нали си беше добродушен по характер, Петя престана да настоява, още повече че цял ден беше посветил за наблюдение на отсрещната къща, което с Нюра би било проблематично.
Вечерта и през нощта се повтори същата история — ядене и пиене, последвани от необузданата и ненаситна страст на Нюра… Но някъде посред нощ неочаквано й се обади някой по телефона, тя се облече и излезе…
Академика
Жегата бе понамаляла и Турецки облекчено въздъхна, тъй като по-голямата част от деня му беше минала в напразно обикаляне. Топографските сведения на Трофимов се оказаха морално остарели. По негови указания първо замина за Адлер, където трябваше да се намира офисът на „Светлина“. Нищо подобно. От две седмици вече, както му заяви строгият портиер от старата генерация, тук се намирала агенция за недвижими имоти, която нямала нищо общо с тая фирма.
— Разбира се, мога да ви дам адреса, но не съм длъжен.
Червената служебна карта на Турецки изигра ролята си.
Портиерът на секундата омекна и веднага му написа всичко, което го интересуваше. Дори после дълго подвикваше след него, за да го увери, че и до ден-днешен се надявал родината да не го е забравила, сиреч неговите, на портиера, заслуги…
Турецки триста пъти се разкая, че беше дал колата на Грязнов. Но нямаше намерение да се обажда в управлението на МВР или в прокуратурата. Не е нужно да знаят къде ходи. Нека Слава го държат на каишка. Наложи се пак да отиде в Сочи. Там бе новият адрес на фирма „Светлина“, някъде из крайните квартали.
Към четири часа Турецки най-после стигна до последния етаж на девететажния жилищен блок. Тук нямаше и помен от портиер. По всичко личеше, че фирмата наскоро се е нанесла в апартамента и сега се прави ремонт.
В най-голямата стая весела компания от мъже и жени с интерес наблюдаваше действията на един необикновено висок и слаб младеж, с рошава коса и очила с дебели лещи. Турецки не можеше да види какво всъщност прави той. Сети се, че особняците като тоя дангалак, които слизат на грешната земя от надоблачните си научни висини само за да отидат до клозета, ги наричат „академици“.
— Не се прави на идиот — обади се някой, — няма да влязат.
Навсякъде бе задръстено от кашони, струпани чак до тавана.
Разрушените стени, разделящи доскоро тесните стаи на жилището, се бяха превърнали в купища строителни отпадъци.