От милиционерската радиокола Турецки бе опитал да се свърже с Грязнов, но той нещо не отговаряше. Сведенията за неговото местонахождение бяха най-противоречиви…
Диригентът на филхармонията и жена му, втора цигулка, помахаха на Турецки като на стар приятел още щом го видяха. Пред вилата на Кирякови бяха паркирани няколко коли, в градината си почиваше мрачният капитан, а в подземието се разпореждаше, естествено, Грязнов. Той беше уредил да прекарат там осветление, домъкнал бе от съседите люлеещия се стол и с пакет „Кемъл“ и шишенце водка наблюдаваше работата на двама намръщени мъже и една не по-малко намръщена жена. Тримата врачуваха нещо край стелажите с апаратура. Запояваха, променяха схеми, монтираха релета, включваха, изключваха, отчитаха данните по своите уреди и ставаха все по-намръщени буквално всяка секунда. Пълният им провал от пръв поглед бе ясен за всекиго, освен за Грязнов.
— О-о, Саша, кой те разкраси така? Натурално, аз изпълних всичко, което ми заръча — доложи той. — Обиколих всички специалисти и подбрах най-добрите.
Турецки не се хвана за главата само защото беше каталясал от умора.
— Двамата мъже са от гаранционния сервиз на „Сони“, а дамата е от научноизследователския институт по радиоелектроника. Няма да те обременявам с имената им, защото в момента за нас е по-важен резултатът.
— А резултат има ли? — поинтересува се Турецки.
— Няма — честно си призна Грязнов. — Но ще има. Показах им как се затваря подземието и… изобщо, накарах ги да побързат.
Дочули разговора им, специалистите по радиоелектроника започнаха нервно да ги стрелкат с поглед.
— Виж какво — отсече Турецки, — я ги пръждосай оттук. И вземи ми намери, откъдето искаш, едни очила минус осем диоптъра.
След четвърт час, въоръжен с лупа, Академика лазеше нагоре-надолу по стелажите и отбелязваше, без да се замисля:
— Тука има клетъчна връзка, при това — доста усъвършенствана, и… сателитна.
— И това ли е всичко? А онова какво е? — сочеха с пръст московчаните.
— Апарат, който изпраща насочен сигнал. Разбира се, не е стандартен модел, никой не прави такива неща. Единичен екземпляр. Тука има фантастични чипове… всъщност няма да ме разберете… С една дума, извънредно сериозни усилватели.
— Какво може да означава това? Обяснявай като на дебили!
— Съсредоточава всичко в станцията. Една такава мъничка, симпатична, мобилна станцийка. Наскоро и при нас имаше такъв комплект. Лично аз го монтирах, още от първите винтчета — съвсем хлапашки се похвали Академика.
— Я виж, така ли? — насмешливо се заинтригува Турецки. — И кой ти беше клиентът?
— Отде да знам. Я, и номерът е същият! — приятно се изненада Академика. — Че това си е точно моята станция!
— Не може да бъде, каква среща на Елба. Кога си я монтирал?
— Преди десетина дни — порови из паметта си Академика.
— Изобщо за какво може да служи?
— Ами тя е твърде удобна машинка. Бих казал, многопрофилна. Може например едновременно да изпратиш или да получиш по нея няколко факса. А може и да изпратиш…
— Какво?
Академика се смути.
— Момко, най-искрено те съветвам да не се видиотяваш. Помниш фолксвагена, нали?
— Ами… с нея можеш да изпратиш някого на оня свят, ако използва радиотелефон… Трябва само да му позвъниш. И толкоз.
— Как така да му позвъниш? — предпазливо попита Турецки.
— Как, как — да му набереш номера! — неочаквано се засегна Академика. — Има определена резонансна честота. Този апарат я насочва към обекта и се образува незатворена верига. Когато кодовият сигнал — тоест най-обикновен телефонен звън — попадне в резонансната честота, веригата се затваря и възниква напрежение от дванайсет волта. На човешкото ухо то е напълно достатъчно, че да изпрати на оня свят и цялото тяло.
Турецки и Грязнов се спогледаха. Грязнов меко каза:
— Слушай, момченце. Явно ти не си даваш сметка какви ги говориш. Натурално.
— А може ли да се извърши обратната операция? — бързо попита Турецки. — Да намериш, тоест да запеленгуваш, така да се каже, някой човек по неговия радиотелефон?
— Кой е номерът? — безгрижно попита Академика.