След седемнайсет минути работа, като направиха четири приблизителни пеленга на радиотелефона на Герат, Академика, Турецки и Грязнов определиха квадрант с площ от няколко десетки метра, който се намираше югозападно от тях на осемдесет километра.
— Слава, събирай твоите ченгета и отпрашвай натам. Вземете с вас и Виталик за всеки случай. Щом откриеш нещо, макар и да е само радиотелефонът, съобщи ми. Аз ще си бъда в хотела, в „Хоризонт“ или в болницата.
— Само че нека да се отбием до някой магазин, а? — жално се обади Академика. — Да си купя обувки.
— А вие — приближи се Турецки към оперативния служител — бъдете така любезен да направите няколко неща, полезни за обществото: задръжте шефа на фирма „Светлина“, но засега без да го разпитвате, разпита ще проведа аз. А това — извади „бръмбара“ от кърпата си — го дайте за дактилоскопия, защото тук трябва да има негови отпечатъци. Ако са се изтрили или изобщо ги е нямало — измислете нещо. И, второ — докато нещата още са пресни, измъкнете всичко възможно от оня тип, когото раних. Протокола незабавно ми изпратете. Академика да се постави под постоянно наблюдение. Става ли?
Оперативникът мрачно кимна.
Масажът
— Ех, Алка, какво щях да правя без тебе!
Съвършено гол, Гибона се беше проснал на леглото и пъшкаше от удоволствие. От енергичния масаж кожата му беше порозовяла, а многобройните татуировки бяха станали пурпурно-лилави. Поредната нощна криза от ревматизма беше преминала и той се чувстваше на върха на блаженството.
— Освен твоя масаж нищо друго не ми помага.
Хубавицата бършеше омазнените си ръце в дебела памучна кърпа.
— Че аз полагам всички старания, Осип Петрович.
— Хуб-баво ми е. Нищо не ме боли. А какво става с Чугурския рудник? Оправи ли нещата?
— Всичко е точно, Осип Петрович. Наскоро оттам се върна моят човек. Въвел е порядък.
Гибона криво се усмихна.
— Да не си се престарала? Защото те познавам. Като те хванат лудите, почваш да касапиш наред… После няма кой да работи.
Хубавицата се престори на обидена.
— Какво говорите, Осип Петрович! Нима мога да посегна на някого? Че аз съм едно слабо момиче, кротко, дори муха не мога да убия.
— Да де, „слабо момиче“… От твоята слабост, я виж — цялото тяло ме боли. И внимавай, нарочно възложих находищата на теб да ги наглеждаш, защото мойте момчета, каквито са си — вари ги, печи ги, ако идат там, камък върху камък няма да оставят, и после аз търпя големите загуби. А ти все пак си жена. Би трябвало да пипаш по-деликатно.
— Къде по-деликатно, Осип Петрович? Само разкрасихме муцката на началника и строшихме едно-две ребра на нормировчика за укривателство…
Гибона изпитателно я погледна:
— Без убийства?
— Без, Осип Петрович — отговори Алла и извърна поглед.
— Я ме погледни в очите!
Младата жена неохотно го погледна.
— Е, клъцнахме един за назидание. Ами че те се готвеха да скрият цели три кила „жълтурка“!
Гибона въздъхна:
— Е, добре де, първия път ти прощавам. Но по-нататък си опичай акъла!
И за да придаде по-голяма авторитетност на думите си, се понадигна да тресне с юмрук по нощното шкафче, но в кръста нещо така го преряза, че той изви от болка. Масажистката се втурна да го разтрива.
— Ми бива ли така, Осип Петрович, недейте да нервничите, не се ядосвайте излишно. Нещата се оправят. Ама никак не се пазите.
— Нали се боря да върви работата. Ако не догледам нещо, всичко ще иде по дяволите. Какво ще правите вие тогава?
— Не се безпокойте — Алла продължаваше да разтрива кръста му, — на мене винаги можете да разчитате. Аз никога няма да ви подведа, Осип Петрович.
Гибона я стрелна с недоволен поглед, но премълча.
— Най-важното е да се грижите за здравето си, Осип Петрович. Че напоследък нещо сте заслабнали. Трябва по-често да излизате на чист въздух, да се разхождате, разбирате ли?
— Да бе — изръмжа Гибона, — как ли пък няма да взема да се разхождам тука! Нали ония с дръпнатите очи само чакат да изляза от къщи, за да им кацна на мушката! Пък и нашите не са по стока… Например ония апапи от Чуркин, дето наскоро ги стиснах за топките, сигурно и насън мечтаят да пречукат Гибона… Какви ти разходки, Алка!
— А тия бодигардове за какво ви са? — просъска тя. — Само да си клатят краката и по цял ден да люскат карти! Защо им плащате на месец по цяла хилка в зелено? Хората трябва да виждат господаря на града, иначе съвсем ще загубят страх. А господарят сте вие, нали така?